- Не става дума за доверие...
- Знам - прекъсна го тя раздразнено. - Предпазваш ни. Но това са правни дивотии. Не ми помагат. Нито пък на Стеф.
- Някои съпруги и съпрузи не знаят абсолютно нищо. Наясно си с това, нали? Вярват, че са женени за продавачи на застраховки, военни кореспонденти или финансови консултанти. Ти знаеш много повече от тях.
- Но те знаят за живота на близките си преди Управлението.
Майло отвърна студено:
- Разказах ти цялата история на живота си. Съжалявам, че не е достатъчно интересна.
- Забрави - каза тя и се надигна. - Ако искаш да ми разкажеш нещо, чудесно. Но не ме карай да се ровя. Унизително е.
Майло я хвана за раменете и я погледна в очите.
- Искаш да знаеш какво стана в Париж? Добре, ще ти разкажа. Анджела Йейтс бе отровена. Не знам кой е виновен, но това е начинът, по който умря.
Тина внезапно си представи образа на хубавата жена, която бе вечеряла с тях и ги бе накарала да се смеят цяла вечер.
- Разбирам - преглътна тя затруднено.
- Не, не разбираш - поправи я той. - Смятам, че Анджела умря, защото Управлението е разполагала с невярна информация. А това означава, че аз получих невярна информация, когато започнах да я разследвам. И това ме прави виновен за смъртта ѝ.
Тина занемя и се вторачи в него.
Майло я пусна и се ухили тъжно.
- Когато отлетях за Далас, следях Тигъра - обясни той.
- Тигъра? - учуди се Тина. - Имаш предвид прочутия...
- Наемен убиец, да. Озовах се в малък град в Тенеси, където го гледах как умира пред мен. Самоубийство. Беше ужасно. Мисля, че смъртта му е свързана с тази на Анджела.
- Как?
Не ѝ отговори, а само размъти водата още повече:
- Не съм глупав, Тина. Не знам и половината от онова, което би трябвало да знам, а това ме тревожи. И ми създава неприятности. Хрътките от Лангли лаят по петите ми. В Министерството на вътрешната сигурност има една жена, която вярва, че аз съм убил Тигъра - намерила отпечатъците ми по лицето му. А те бяха там, защото го нападнах. Направих го, тъй като заговори за теб и Стефани. Нападнах го, защото се страхувах за вас.
Тина отвори уста да проговори, но не можа да си поеме въздух. В банята бе прекалено влажно. Струваше ѝ се, че диша вода. Майло отново я хвана за раменете и я изкара от банята. Въведе я в спалнята, настани я на леглото и клекна пред нея. Кърпата му бе изпаднала някъде и сега бе съвсем гол.
Най-после тя успя да каже:
- Е, трябва да направиш нещо, нали? Да докажеш, че не си убил онзи човек.
- Ще измисля нещо - отговори той и за миг тя му повярва. - Става ли?
Тина кимна измъчено. Беше научила част от истината, която искаше да узнае, но не можеше да я приеме. Трябваше да го знае и преди - Майло имаше основателна причина да крие тайни от нея. Все пак, тя беше просто библиотекарка. И затова той бе оставил в неведение нея и всички останали обикновени хора, които спазват закона.
Тя легна на леглото и се вторачи в тавана.
- Горката Анджела - прошепна тя.
- Кой? - попита висок глас.
Тина вдигна глава и видя Стефани, която стоеше до вратата, вторачена в голия си баща. Държеше кърпата, която Майло бе изпуснал.
- Не трябва ли да затворите вратата? - попита Стеф.
Майло се засмя и отвърна:
- Дай ми кърпата.
Стеф му я подаде, но не излезе от стаята.
- Изчезни оттук, хлапе! Остави ме да се облека, а после ще решим какво да правим в Дисниуърлд.
Този аргумент я убеди и тя излезе от стаята. Тина каза:
- Сигурен ли си, че трябва да отидем в Дисниуърлд?
- Ще заведа семейството си на почивка и никой няма да ме спре. Никой няма да получи това удоволствие.
Преди час ужасно ѝ се искаше да чуе точно този отговор. Но сега, след като вече знаеше всичко и чуваше този категоричен, почти. брутален тон, Тина вече не знаеше какво би трябвало да иска.
22
Неделя сутрин беше като повечето неделни сутрини, с които семейните мъже свикват, а после заобичват. Уханието на кафе, яйца и препечени филийки, понякога дори и бекон, шумоленето на вестника и цялото семейство, което се мотае наоколо по халати. Майло четеше редакционната статия на „Ню Йорк Таймс“ за провала на администрацията да остави Афганистан със стабилно правителство шест години след нападението след единадесети септември. Потискаща история. На следващата страница, забеляза писмо до редактора от доктор Маруан В. Камбу- ле от Колумбийския университет относно подкрепяното от Съединените щати ембарго върху Судан. Ако не беше Анджела, вероятно щеше да го пренебрегне.
„Макар целите, и по-специачно налагането на примирие в Дарфур, да са похвати, практическите резултати са трагични. Подкрепян от китайските инвестиции в петрола, президентът Ал Башир няма нужда от западни ка- питали. Сегашното положение .му предоставя не само пари, но и оръжия, за да продължи войната в Дарфур и да защитава управлението си срещу екстремистите в Хартум.