***
Двамата седяха и гледаха стар филм по телевизията, където двама вражески агенти, прекарали първата част от филма, като се опитваха да се избият един друг, сега седяха в кафене и си говореха кротко.
- Не разбирам - каза Тина. - Защо не го застреля?
- Защото сега няма смисъл - отговори Майло. - Убийството му няма да послужи за нищо. Когато не се налага да се нахвърлят един върху друг, шпионите си бъбрят, ако могат. Научаваш неща, които впоследствие могат да ти бъдат полезни.
***
След по-малко от половин час Роджър почука на вратата. Хана отвори, примигна и попита:
- Това моята чаша ли е?
Роджър призна, че е нейната. Тина се приближи към вратата и каза:
- Можеш да влезеш, Роджър.
- Не мисля, че това е добра...
- Трябва да си сигурен, че няма да избягам, нали?
Той се прокашля нервно.
- Е, не е съвсем така. Просто се грижим за теб.
- Какво? - изненада се Хана.
- Страхотно - ухили се Тина. - Шегувам се, Роджър. Моля те, влез. Навън е ужасно горещо.
И така започнаха да си говорят. Тина му наля друга чаша лимонада и двамата се настаниха в кухнята. Всъщност, не беше разпит. Тина просто му призна, че няма представа какво става и заслужава да научи нещо. Роджър обаче нямаше право да споделя нищо и си остана мълчалив, макар да прие третата чаша лимонада.
- Знам какво мисли тя - каза Тина. - Шефката ти, Джанет Симънс. Тя ми каза, че съпругът ми е убиец. Звучи ли ти логично? Защо би убил една от най-старите си приятелки? - поклати глава тя. - И на теб не ти се струва логично, нали?
Роджър сви рамене, сякаш цялата история бе прекалено сложна за прост човек като него.
- Слушай - каза той накрая. - Това не трябва да се превръща в голям конфликт. Специален агент Симънс е много добра в работата си. Има богат опит. И твърди, че доказателствата са неоспорими. А после той избяга. Това е всичко, което знам - вдигна ръце той.
Да, наистина това бе всичко, което знаеше. Тина го прочете по наивното му лице. Почувства се сякаш бе в „Старбъкс“, ядосана на касиерката, но изпитваща желание да се разкрещи на отсъстващия управител.
Какво можеше да направи? Да седи и да чака с надеждата, че Майло ще се обади отново? Беше се държала несправедливо с него по време на последното му обаждане и после съжаляваше за това през целия уикенд. Къде беше той? Дали въобще беше жив? Господи, не знаеше абсолютно нищо!
После, във вторник вечер, пристигна съобщението. Имейл, изпратен на още двадесет души, за да скрие факта, че е адресиран само до нея. Тина го разбра, тъй като в другите адреси бяха допуснати почти незабележими правописни грешки. Адресът на подателя бе: janestuk@ yahoo.com. Посланието гласеше:
„ТЕКСАСКО БАРБЕКЮ ПАРТИ!
Скъпи приятели, за да отпразнуваме деветнадесетия рожден ден на Дрю, всички сте поканени да се насладите на ИСТИНСКО Тексаско барбекю в задния двор на Лорета в шест вечерта в четвъртък, 19 юли. Ще бъде страхотно!
Джанет и Стю Ковалски“
Двамата с Майло познаваха семейство Ковалски от училището на Стефани, но синът им, Дрю, бе едва на седем години. Тина написа бърз отговор, в който се извини, че няма да може да присъства, тъй като е в Остан за няколко дни. Но щеше да им донесе „истински тексаски сос за барбеюо“ като подарък.
Сега бе пет часът в четвъртък следобед. Време да тръгва. Стефани беше с Хана и играеха на „Змии и стълби“, а Мигел седеше пред телевизора и гледаше финансовите новини. Тина взе ключовете от колата му и подрънка с тях.
- Мога ли да взема линкълна? - попита го тя. - Отивам да купя сладолед.
Той отмести поглед от телевизора и се намръщи.
- Искаш ли компания?
Тина поклати глава и го целуна по бузата, поръча на Стефани да се държи добре и обеща да се върне след минута. Стефани печелеше играта и нямаше желание да я прекъсне. На път навън Тина остави мобилния си телефон на масичката до предната врата - беше гледала достатъчно филми, за да знае, че сателитите можеха да я проследят за секунди. После взе две якета от закачалката и ги сгъна, така че да заприличат на пране.
Жегата навън я зашемети и тя поспря за миг, стиснала якетата. Прекоси алеята и отиде до линкълна, който баща ѝ подменяше всяка година с нов модел. Докато си играеше с ключалката, тя забеляза червената кола пред дома на семейство Шефилд. Роджър се преструваше, че не я гледа, но тя го видя да се навежда напред, за да запали колата.
По дяволите!