Тина запази спокойствие. Остави якетата на седалката до шофьора, после подкара колата бавно. Зави надясно и се отправи към магистралата, която водеше към града. Червената кола се виждаше ясно в огледалото за обратно виждане.
Тя отби към малък търговски център и паркира пред обществена пералня. Червената кола паркира две редици назад. Тина влезе в пералнята, където вехтият климатик се бореше топлината от машините с. Сложи якетата в пералня, но не пусна монети. Другите клиенти не ѝ обърнаха внимание. Тя се настани на свободен стол недалеч от витрината и загледа паркинга.
Отне му известно време, но тя си знаеше, че ще му се наложи да направи нещо. Не можеше да види какво става в пералнята, а и сигурно бе ожаднял от жегата. Или пък му се ходеше до тоалетната. Минаха четиридесет минути. Той излезе от колата и тръгна към магазина до пералнята.
Сега!
Тина изфуча навън, оставяйки якетата в пералнята, и,- без да обръща внимание на кошмарната горещина, се метна в колата и изфуча от паркинга, като едва не прегази велосипедист. Но вместо да потегли към магистралата, тя зави по заден път и паркира зад търговския център. Изскочи навън и се втурна покрай високата ограда. Застана на ъгъла и загледа паркинга.
Пералнята и магазинчето се намираха в далечния край на търговския център, но видя ясно Роджър, който излезе от магазина, стиснал голяма пластмасова чаша. Той спря, огледа се наоколо и се затича към колата си. Не потегли веднага и Тина заподозря, че се обаждаше да съобщи за провала си и да поиска указания. Тези хора действаха така. Винаги искаха указания.
После колата пое към магистралата и Роджър се отправи обратно към дома на родителите ѝ.
Тина бе обзета от диво въодушевление. Беше изиграла Министерството на вътрешната сигурност. Колко човека можеха да се похвалят с това?
Запали колата, но изчака ръцете ѝ да спрат да треперят. Въодушевлението не се изпари, но се смеси със страх. Ами ако решат да направят нещо на родителите ѝ? Или на Стефани? Беше абсурдно, разбира се, тъй като тя искаше да се освободи от опашката си само за кратко време. Но пък може да бяха разгадали имейла и да знаеха какво прави. Дали биха отвлекли семейството ѝ, за да я изнудват? Дали въобще постъпваха по този начин? Телевизията не ѝ помогна на този етап.
Тя продължи по задните пътища, покрай малки порутени къщи, където нямаше дори кафява трева. Лятото бе адски сухо и някои от оградените с телени огради дворове приличаха на пустини. Тина подкара на север по шосе 183 към Бригс.
На отбивка от шосето се издигаше широка постройка с голям надпис: „Кухнята на Лорета“. Тина бе идвала тук като дете, а когато се омъжи, доведе и Майло, с обяснението, че ще го нахрани с истинско тексаско барбекю. Понякога идваха тук да ядат дебели пържоли със сос и домашни питки и да обсъждат плановете за бъдещия си живот. Говореха в кой университет ще учи Стефани, къде да заживеят, когато спечелят от тотото, и, преди лекарят да им съобщи неприятната новина, че Майло е стерилен, обсъждаха името на следващото си дете.
Клиентелата на Лорета се състоеше главно от шофьори на камиони. Тина паркира между два камиона, изчака да стане шест и тръгна към ресторанта.
Майло не беше сред тълпата работници и шофьори около масите за пикник, затова тя отиде до гишето и поръча ребра, пържоли и питки на момиче с розови бузи, което ѝ даде номер. Намери свободна маса сред потните загорели мъже, като пренебрегна дружелюбните им погледи.
Загледа шосето и прашния паркинг, но не го видя. Внезапно той се озова зад нея и я докосна по рамото.
- Аз съм - каза Майло.
Тя обви ръце около врата му и го целуна, а от очите ѝ закапаха сълзи. Останаха прегърнати за миг, после тя го бутна назад, за да го огледа. Майло изглеждаше изморен, блед и с торбички под очите.
- Тревожех се, че си умрял, Майло.
Той я целуна отново.
- Още не - отговори той и огледа паркинга. - Не видях никой да те следи. Как се измъкна?
Тя се засмя и го погали по небръснатата буза.
- Знам някои номера.
- Двадесет и седем! - извика момичето зад гишето.
- Това е за нас - каза Тина.
- Остани тук.
Майло отиде до гишето и се върна с препълнена с храна табла.
- Къде беше? - попита Тина, когато той се настани до нея.
- На прекалено много места. Том е мъртъв.
- Какво? - стисна го тя за ръката. - Том?
Той кимна и сниши глас.
- Някой го уби.
- Някой? Кой?
- Няма значение.
- Разбира се, че има! Арестува ли го?
Тя се зачуди дали въпросът ѝ бе прекалено тъп. Въпреки годините, които бе прекарала с човек от Управлението, всъщност не знаеше нищо за работата му.
- Не. Наложи се да убия човека, който натисна спусъка.