Щом прочетох това злостно писмо, което би трябвало да бъде в моя защита, аз казах:
— Нима тези страхливци мислят, че биха могли да омилостивят персите! Не, те са също тъй застрашени, както който и да е йонийски град. Все едно какъв е произходът ми — радвам се, че не съм родом от Ефес!
Щом произнесох тези думи, изведнъж се почувствах объркан. Жреците забелязаха това и ме попитаха:
— Откъде си родом?
— Мълнията ме удари пред портите на Ефес. Друго нищо не зная за себе си. След всичко това бях дълго време болен.
— Не лъже ли езикът ти? С чисто сърце ли говориш? — попитаха ме строго те.
Думите им ме смутиха. Животът ми не би струвал и пукната пара, ако бих могъл да го запазя само с измама и лъжа. Ето защо направих признание:
— Дълго време действително не помнех нищо. Когато паметта ми се възвръщаше, спомените ми бяха тъй нетърпими, че ми се искаше да забравя всичко отново. По пълнолуние сънувах странни сънища, сякаш живеех в далечен непознат град сред хора, които ми бяха по-близки от тези, с които живеех наяве. Такива сънища ме преследват и до ден-днешен, тъй че понякога ми е трудно да преценя кое е сън и кое — истина.
Продължих да говоря, подбирайки внимателно думите си:
— Аз съм бежанец от Сибарис12, един от онези, които бяха изпратени преди падането на града към Милет. Бях десетгодишен. Точно десетгодишен — сигурен съм в това, тъй като учителят ми Хераклит събра сведения за мен в Милет. Когато вестта за гибелта на Сибарис достигна до Йония, жителите на Милет остригаха косите си в знак на скръб. Но след време косите им отново пораснаха и те забравиха за доброто, което бяха видели някога от Сибарис. Започнаха да ме бият, искаха да направят от мен първо пекар, а по-късно — овчар. Помня, че избягах от Милет накъдето ми видят очите, само и само да се махна оттам. Най-накрая бях ударен от мълния под дъба, пред вратите на Ефес.
Жреците вдигнаха ръце в недоумение и започнаха отново да се съветват:
— Що за объркан разказ! Турмс не е гръцко име и не означава нищо на гръцки. Но той в никакъв случай не е син на някой роб, щом са се постарали да го изведат от Сибарис. Четиристотинте семейства от града са знаели какво правят. Разбира се, синовете на знатните варвари получаваха гръцко образование в Сибарис, но ако Турмс е варварин, защо не са го изпратили обратно в родината му, а вместо това го изпращат с хората, тръгнали към Милет?
Самочувствието ми се вдигна при вида на четиримата старци, които се мъчеха да разгадаят миналото ми и търкаха в недоумение челата си, стегнати с превръзките на посветените.
— Погледнете ме добре! Та нима лицето ми е лице на варварин?
— Откъде бихме могли да знаем? Дрехите ти са йонийски. Обучението ти е гръцко. А що се отнася до лицето ти, то е само едно от безбройните лица на земята. Хората се познават не по лицата, а по дрехите им, косите, брадите, говора… — Жреците замигаха и отвърнаха очи от мен.
Усетих нов прилив на сили. Сякаш свещена топлина се разля по тялото ми и пред очите ми заиграха свещени огньове. Погледът ми пронизваше четиримата жреци и аз виждах, че те са уморени: тъй уморени от усилието да разбират най-добре човешките души, че вече и сами не вярваха на себе си. Усещах, че нещо в мен е по-силно от тях.
Зимата настъпваше. Време беше богът на Делфи да се отправи към далечния север, към земята на езерата и лебедите, и да остави владението си във властта на Дионис. Морето бушуваше, корабите бързаха да намерят пристан, а в Делфи престанаха да идват странстващи богомолци и поклонници. Жреците на храма копнееха за отдих, за топлината, излъчвана от разпалените въглени, и за зимния си сън, тежък като смъртта.
— О, мъдри старци! — замолих ги аз. — Имайте милост към себе си: нека излезем навън, на открито и да потърсим знак от небесата.
Излязохме на свеж въздух, обгърнати в наметките си, и започнахме да се вглеждаме в навъсеното небе. Изведнъж над главите ни плавно се завъртя синьо гълъбово перо.
— Ето моя знак! — радостно обявих аз.
После се досетих, че над нас бе прелетяло гълъбово ято, тъй че перото не беше паднало съвсем изневиделица. И все пак това беше знак. Старците ме наобиколиха.
— Гълъбово перо! — възкликнаха те в изумление. — Гълъбът — това е птицата на родената от вълните Киприда. Вижте — сякаш самата Афродита озари лицето на този човек със златисто сияние!
Внезапно връхлетя вятър и заплющя в дрехите ни, за миг дори сякаш щеше да ни събори. Над мрачните планински върхове на запад просветна мълния, а след миг изтрещя силен гръм, повторен деветократно от ехото над делфийската равнина.
12
Ахейска колония на брега на Тарентския залив, разрушена през 510 г. пр.Хр. по време на войните със съседния Кротон. — Б.пр.