8.
В Коринт чуждоземците не са принудени да злоупотребяват с гостоприемството на местните жители. Там за тях са построени странноприемници, в които човек може да си плати престоя и храната. Там не се отнасят с пренебрежение и враждебност към гостите независимо от цвета на кожата им, чертите на лицето им или дрехите, с които са облечени. Там съдят за чужденеца единствено по тежината на кесията му. Струва ми се, че голяма част от коринтяните преживяват от джобовете на чужденците, които биват изпразвани с невероятна бързина и умение.
Безспорно в Коринт има много чудеса, като например извора на Пегас. Под един навес на храма може да се види и носът на кораба на аргонавтите, макар и доста прояден от червеи. В Коринт човек може да прекара цяла година, без да успее да научи всички разкази за делата на боговете, които коринтяните обичат да разказват.
Когато стигнахме в Коринт, първите, които срещнахме, бяха тълпа бежанци от Йония. Бяха най-вече заможни хора, които се страхуваха от произвола на тълпите, а още повече да не ги сполети отмъщението на персите. Мнозина от тях очакваха с нетърпение настъпването на пролетта, за да продължат на запад към гръцките градове в Сицилия и Италия, възможно най-далече от персите. Сред тях имаше мъдреци, учени, лечители, поети и музиканти.
Те говореха:
— На запад са големите, богати градове на Гърция, места, където човек може да диша свободно. На запад е бъдещето, а на изток е унижението и смъртта.
Но дори и те признаваха, че въстанието се е разпространило чак до Кипър, че йонийските кораби владееха моретата и всички йонийски градове участваха в размириците. Дори в Ефес временната власт на старите беше съборена.
По желание на Дорией отидохме в коринтския храм на Херакъл, където той принесе жертви на праотеца си. Но най-величествен и най-богат сред храмовете на Коринт беше храмът на Афродита, който се издигаше на високи скали и беше обграден от яки стени. В него живееха около хиляда жрици, които бяха посветили живота си на богинята на любовта.
Всъщност славата на Афродита Коринтска беше доста съмнителна, но делфийските жреци ме бяха научили да принасям жертва на богинята на любовта. Ето защо след няколко дни престой в Коринт аз предложих на Дорией:
— Хайде да посетим храма на Афродита и да я почетем, както подобава!
Но Дорией ми отговори:
— И без това градът ме изнервя. Навсякъде виждам безделници, а свирнята по улиците ме кара да полудея. И подправките им са такива, че направо ме замайват. Страхувам се, че ако отдам и тялото си в чест на Афродита, ще загубя власт над себе си! Не, тялото ми трябва да ми служи, а не аз на него!
С идването на пролетта отплавахме с един от първите кораби към Йония.
Когато пиша всичко това, аз, Турмс, съм захапал лавров лист, който да ми спомни за Делфи. Капнал съм в дланта си капка розова вода, чийто аромат да ми припомни уханието на Коринт. Разтрил съм между пръстите си изсушени водорасли, за да си спомня за копието на Дорией, което потъна в прогнилото корабче на брега на морето. А сега ще сложа в устата си бучка сол, за да усетя на езика си острието на меча и вкуса на желязото.
През трите години на скитничество из Йония бяхме непрекъснато обградени от дима на подпалени домове и от тътена на битките, живеехме сред атаки и бягства, сред вонята на разлагащите се трупове по бойните полета, сред безсмислени поражения и победи над персите.
През тези години възмъжах и се превърнах във воин, докато един ден персите не изтласкаха йонийските войски към морето и не започнаха да обсаждат размирните градове.
Книга втора
Дионисий от Фокея
1.
По време на войната с персите аз си заслужих името на човек, който се присмива на смъртта. Дорией се беше прославил като умел пълководец, начело с него беше безопасно да се влиза в бой. Но когато персите обсадиха Милет откъм сушата, Дорией каза:
— Милет все още предпазва йонийските градове зад гърба си. Но на сушата персите биха ни победили. Всеки от йонийците мисли единствено за собствения си град. Ето защо помежду ни цари неразбирателство. А корабите ни все още са на брега на остров Ладе!