Дорией си беше пуснал брада. Шлемът му беше украсен с конска грива, а щитът му беше обкован със сребърни фигури на герои. Той се огледа наоколо и продължи:
— Милет, този златен град с непристъпни стени, е капан за мен. Не съм свикнал да защитавам стени. Единствената защита, от която имам нужда, е собственият ми щит. Турмс, приятелю, хайде да напуснем Милет! Този град вони на мърша!
Аз недоумявах:
— Нима предлагаш да зарежем твърдата земя заради плъзгаща се под нозете ни палуба и да водим корабни боеве? И това го казва човек, който не е привикнал към морето и пребледнява при вида на прииждащите вълни?!
Дорией отговори:
— Лято е и морето е спокойно. Освен това аз съм хоплит15 и предпочитам да се бия на чист въздух. Корабът се движи, а градските стени — не. Да тръгнем към Ладе — да видим как стоят нещата там.
И тъй, намерихме лодка, която да ни откара до Ладе. Това не беше никак трудно, тъй като между острова и града имаше много лодки, с които се превозваха продоволствия, плодове и вино за моряците, а към града пък често идваха моряци, желаещи да се порадват на златния град.
Там имаше безброй бойни кораби от цяла Йония, сред които най-мощни бяха милетските. Тези, които бяха във водата, излизаха един след друг в открито море през тесния пролив, нареждаха се във върволица и греблата им проблясваха на слънцето. Спускаха се напред, като разпенваха вълните, гонейки въображаеми врагове, и се упражняваха да забиват подводните си ударници в също такива въображаеми вражески кораби.
Но повечето кораби бяха изтеглени на сушата. Моряците смъкваха платната и старателно ги нагласяваха като навеси, където да се крият от слънцето. Въздухът бе изпълнен с подвикванията на търговците, и врявата на пияните моряци, които се препираха с висшестоящите, а тук-там някои от тях бяха заспали, без да обръщат внимание на шума.
Дорией им извика гръмогласно:
— Безделници, защо пиянствате, когато персите могат да се появят всеки момент? Говори се, че имат над триста кораба!
Отговориха му:
— Надяваме се персите да имат хиляда кораба — та нали тогава най-сетне ще свърши тази проклета война. Ние сме волни йонийци, еднакво добре се бием и на суша, и на море, а в морски бой досега никакъв враг не е могъл да ни срази. — Но след тези думи започнаха да се оплакват: — Ако знаете само, как са ни омръзнали честолюбивите ни и безсърдечни военачалници! Заставят ни да гребем в най-голямата горещина и издевателстват над нас по-зле и от персите. Погледнете кървавите пришки по дланите ни и опърлените ни лица!
И те ни показаха ръцете си, изнежени ръце на граждани, непривикнали към тежък труд. Не беше умно от тяхна страна, че смятаха за безсмислена изнурителната подготовка.
— И ето — продължаваха те, — ние си избрахме нови, по-умни военачалници и решихме да отдъхнем и да наберем сили, след което да се нахвърлим като лъвове срещу персите и да ги разгромим!
Обикаляхме брега от група на група и разглеждахме бойните кораби. Навсякъде се чуваше ропот. Караха се даже помежду си и самите командващи, обясняваха си кой на кого трябва да се подчинява. Чухме още, че по мнението на някои моряци, на десет хоплити би трябвало да се падат по сто гребци.
Дорией поклати глава и каза:
— Броят не е решаващ, а умението на воините. Ако обстоятелствата принуждават военачалниците да хвърлят в бой неопитни воини, първото правило на военното изкуство гласи: тези хора трябва да бъдат заставени да маршируват дотогава, докато не грохнат, не огладнеят до смърт и не изпаднат в отчаяние. Чак тогава при вида на врага те няма да се обърнат и да побегнат, а ще съберат всичките си сили и ще го нападнат. Ето защо са прави тези, които карат гребците да гребат без отдих…
Едва вечерта донесе дългоочакваната прохлада. Повърхността на морето приличаше на тъмночервено искрящо вино, когато към брега се приближиха последните пет кораба. Това бяха само петдесетвеслени съдове, чиито гребци се трудеха неуморно и изпълняваха командите ритмично като един.
Дорией ги наблюдаваше със задоволство и най-накрая предложи:
— Да отидем и да видим кои са и кой ги командва!
Гребците издърпаха веслата и скочиха в морето, за да избутат корабите на сушата. Но преди това хвърлиха във водата някои от другарите си, които бяха загубили съзнание. Щом дойдеха на себе си, те изпълзяваха на брега и падаха изнемощели на пясъка. Ако не беше помощта на другите, някои от тях сигурно щяха да се удавят. Корабите бяха без украшения или фигури на носовете си, но изглеждаха маневрени и годни за дълго плаване. Миришеха силно на смола и катран.
15
Хоплити — ударна сила на древногръцката войска, пехота с тежко въоръжение за близък бой. — Б.пр.