Почакахме, докато всички се насъбраха и запалиха огън. Вечерята им се състоеше от супа от корени, хляб и зехтин. Щом почувстваха аромата на топлата супа, лежащите по брега запълзяха към казана, безсилни да се изправят на крака. Приближихме се към вечерящите и ги попитахме:
— Кои сте и откъде сте? Кой е водачът ви? Те отговориха:
— Ние сме бедни и незнатни мъже от Фокея16, а нашият военачалник се казва Дионисий. Той е жесток и безжалостен човек. Отдавна да сме го убили, но просто не ни достига смелост.
А в същото време се смееха и гримасничеха безобразно. Явно беше, че храната им се нравеше, макар да не можеше да се сравни с яденето, което се даваше на милетските кораби. Те ни показаха предводителя си, който с нищо не се различаваше от тях — едър на ръст, брадат и мръсен.
Дорией пристъпи към него. Обкованите със сребро доспехи на спартанеца подрънкваха величествено, а гривата на шлема му се развяваше на вятъра.
— Дионисий от Фокея — обърна се към главатаря той, — аз и другарят ми искаме да дойдем като хоплити на един от твоите кораби и да се бием срещу персите.
Дионисий се разсмя с хриплив глас:
— Ако имах пари, бих те поставил на носа на кораба си — само видът ти е в състояние да обърне персите на бяг. Но аз нямам нищо, освен кожения шлем и щит и влизам в бой не за пари, а за да защитя града си и да се прославя. Надявам се обаче покрай другото да заловя няколко персийски кораба, за да не останат хората ми съвсем без плячка. Иначе те ще изпълнят това, което ми обещават всеки ден с най-долни проклятия — да ме убият и да ме хвърлят в морето.
Не изтърпях и се намесих в разговора:
— Не дразни другаря ми. Той не обича шегите. В наши дни хоплит на кораб струва пет, дори десет драхми на ден.
Военачалникът отговори:
— Аз също се смея рядко, навярно тъй рядко, както и твоят другар, макар че в последно време ми се налага да го правя по-често. В лагера има доста повече от златото, сечено в Персия, отколкото може да се предположи. Тук хората пият и се веселят, пеят и танцуват, гуляят и се карат. Ето и аз — човек, мрачен по природа — съм се научил да се смея и дори да веселя хората си. Но ще ви кажа още нещо: по-голяма глупост от това, което искате от мен, не бях чувал досега. Защо ви е на вас, явно опитни в боя хора, да идвате при мен и да ми предлагате услугите си, макар платната ми да не са нашарени на ивици и да нямам златни гривни на китките си?
— Много просто — побърза да отговори Дорией. — Каквито и да са платната, по-добре е човек да служи на кораб, чиито гребци са опитни и работят в такт и по команда, отколкото на кораб, където непрекъснато се карат и сменят водача си според настроенията. Не владея изкуството на морския бой, но съдейки по това, което видях днес в Ладе, ти си единственият човек на този остров, който ми вдъхва доверие.
Думите ни се понравиха на Дионисий и той ни нае. Заменихме остатъците от бойните си трофеи за големи количества месо, което принесохме в жертва на Посейдон. Купихме също и вино и почерпихме уморените хора на Дионисий.
— Ние, жителите на Фокея, живеем и умираме в морето. Нашите предци са основали Масилия17 — най-отдалечената от всички гръцки колонии, от другата страна на Западното море. Предците ни са владеели съвършено морския бой, сражавали са се с тиренците на запад, но за нещастие, не са се връщали обратно по домовете си, за да ни предадат своя опит. Ето защо сме длъжни да научим всичко отначало и да не разчитаме на ничия помощ.
В потвърждение на думите си Дионисий заповяда да изсвирят с бойната раковина и сам започна да вдига заспалите воини с ритници. Въпреки нощния мрак те бързо вдигнаха мачтите на корабите и още преди да бях успял да стъпя на палубата, над главите ни се развяха белите платна. Но Дионисий си оставаше недоволен. Той викаше, ругаеше, нанасяше жестоки удари по гърбовете на моряците с възлестия си камшик и при това ги наричаше „охлюви“.
Шумът и виковете разбудиха целия остров. Вдигна се тревога, разнесе се слух, че персите се приближават. Мнозина се разтрепериха от страх и хукнаха да се крият из храстите. Водачите им напразно се опитваха да въведат ред. В лагера настъпи още по-голяма суматоха, отколкото през деня. Когато се изясни, че Дионисий е затръбил с раковината само за собствено удоволствие и за да накара хората си да вдигнат платната в мрака, почти всички водачи се втурнаха към нас с голо оръжие в ръце и заплашиха да ни убият, ако не ги оставим да се наспят. Но хората на Дионисий се втурнаха на свой ред към тях, опънали въжета, така че много от нападателите се оплетоха в тях и изпонападаха, а някои дори изгубиха мечовете и щитовете си в тъмнината. Ето как за малко на острова не избухна истинска война между йонийците. Но всички бяха прекалено сънени и уморени, за да се бият. А някои бяха така пияни, че дори не помнеха на сутринта къде се е дянало оръжието им.
17
Съвременна Марсилия, фокейска колония, основана около 600 г. пр.Хр. близо до устието на река Рона. — Б.пр.