2.
Войната по море е безжалостна и никакъв бой на сушата не може да се сравни с нея. Тъй като научих това от личен опит, не бих искал да коря прекалено корабите на Милет и съюзниците им. Все пак това бяха съвсем не лоши съдове, а екипажите им се състояха от смели и дръзки воини. След като им омръзна да се оплакват, те се заловиха яко за греблата и скоро се научиха да гребат чудесно в такт.
За новака няма по-коварен враг от греблото. То удря по главата и дори троши ребра. Дионисий ми връчи весло още на първия ден, а вечерта дланите ми бяха разкървавени.
Милет изпрати в морето учебни кораби, натоварени със стърготини. Те не потъваха, дори когато страните им бяха пробити. Много от военачалниците не желаеха да участват в тези учения, тъй като се страхуваха, да не би да повредят металните ударници на собствените си кораби, което от своя страна би повредило съединенията на гредите, но Дионисий каза:
— Трябва да изпробваме съдовете си, за да видим дали са наистина здрави и дали ударниците ни биха могли да пробият търбусите на вражеските кораби, а и дали бихме могли да се откъснем лесно след подобен удар.
При първата атака полетях с главата надолу — за малко не загубих греблото си. Откъм палубата над главите ни се чу страшен тътен и шум, който проехтя от носа до кърмата, сякаш някой роб беше изтървал чувал с бронзови съдове и те се търкаляха по стръмна каменна улица. Ала това беше просто Дорией, който се бе прекатурил на палубата при първия удар.
Нямам особено желание да разказвам с подробности за тези учения. Колкото и привикнало на несгоди да беше тялото ми, то не беше привикнало към греблото. Всяка вечер, когато ме хвърляха в морето, за да се свестя, мечтаех да не се събудя никога вече. Солената вода пареше дланите ми, останали без кожа, но още по-силно ме изгаряше накърнената ми гордост. И с греблото, както и с всичко друго, исках да си докажа, че съм по-добър от който и да било друг.
Дионисий не се и опита да направи гребец от Дорией, а уважи благородния му произход. Дорией беше обучен да се движи леко дори в пълни бойни доспехи и да прескача всякакви високи препятствия. Ето защо той се справяше на кораба по-добре, отколкото Дионисий бе очаквал, и само се усмихваше мрачно на многобройните си натъртвания и на разкървавените си лакти.
След като видя, че съм напреднал с греблото, Дионисий реши да ме повиши и ме взе при себе си на палубата, тъй като умеех да чета и да пиша. Той ми разкри смисъла на морските знаци, както и на различните сигнали с рог, а аз от своя страна му четях на глас писмата, написани на восъчни плочки, които се получаваха от градския съвет, и пишех отговорите му. Преди това той винаги беше захвърлял подобни плочки в морето. Изумлението му беше огромно, когато само с помощта на едно такова писмо той получи на кораба цял жертвен бик, три овце и лодка, натоварена с плодове, овощия и кореноплодни.
Казах:
— Градът е длъжен да ви плаща с провизии. Можеш да си поръчаш от Милет и други неща — например свирачи на сиринга, зехтин, вино, дори медни лъвски глави, с които да отличаваш хората си, ако искаш.
Дионисий отвърна:
— Никога не бях чувал нещо по-невероятно. Мислиш ли, че бих могъл да пратя восъчни плочки и на персите, с които да ги помоля да вдигнат платна и да се махнат оттук. Самият аз не успях да измъкна от Милет дори чувал брашно, а ти ме правиш богат само като драскаш някакви завъртулки по восъка на плочките! Може пък тази война да не е чак толкова лошо нещо!
— А нима ти мислиш, че тази война е лошо нещо? — попитах аз.
Дионисий ме изгледа изпод рунтавите си вежди и се разсмя на глас. Белите му зъби блеснаха на слънцето:
— Странен човек си ти, Турмс — каза той. — Ако сам не го разбираш, няма смисъл да ти го обяснявам.
Поразмислих се, и стигнах до извода, че хората наистина бяха почнали да се съмняват в настоящата война. Властта в Милет поддържаше едва-едва единството на флотата — да не се разпръснат корабите и да не тръгнат към родните си места. Как беше станало така, че великият град, основал стотици колонии, бе достигнал до такъв упадък?