Сред всички свои скъпи вещи избрах проста пръстена чаша. За първи път от много години насам изсипах съдържанието й в шепата си и преброих камъчетата. Те бяха камъчетата на живота ми.
Върнах чашата в нозете на богинята и ударих бронзовия гонг. Слугите влязоха мълчаливо. Натриха лицето ми, ръцете и плещите с обгорена охра и ме облякоха в свещени одежди.
Постъпих тъй единствено заради самия себе си, а не заради града или народа си. Ето защо не пожелах да ме носят в разкошна носилка като богоравен, а тръгнах пеша през града, докато не достигнах чак до стените му. Хората, които видяха лицето и ръцете ми, натрити с червена боя, бързаха да отвърнат погледа си, децата преставаха да играят, а едно момиче, което свиреше на двоянка пред градските врати, прекъсна свирнята си.
Минах през вратите и се запътих към долината по същия път, по който бях дошъл някога. Небесната синева заслепяваше очите ми, до ушите ми достигаше чуруликането на птиците и чух как гукат гълъбите на богинята. Полските работници прекъснаха работата си, щом ме видяха. Различих мургавите мъжки и белите женски лица. После селяните ми обърнаха гръб и продължиха работата си.
Пътят ми към свещената планина не беше лесен. Нарочно отбягвах пътеката, използвана от каменоделците. Избрах свещените стълби с живописните дървени колони от двете им страни. Стъпалата бяха стръмни, а аз се изкачвах гърбом към тях, не изпусках от погледа си града и не се оглеждах. Напредвах стъпка по стъпка, опипвах с крак всяко следващо стъпало. Залитнах много пъти, но нито веднъж не паднах. Отстраних спътниците си и не им позволих да ме придържат. Те бяха разтревожени, защото никой досега не беше изкачвал по този начин свещената планина.
Слънцето беше в зенита си, когато стигнах до свещения път. Отминах портата с каменните обелиски, водеща към гробниците. Отминах и гробницата на баща си и продължих към върха на планината.
В далечината под нозете ми към всички посоки на света се простираше родният край с плодородни равнини и гористи хълмове. На север блестяха тъмносините води на езерото ми. На запад се извисяваше спокойният силует на планината, посветена на богинята, величествен обелиск над обителта на мъртвите в недрата на планината… Всичко, всичко откриха очите ми, всичко разпознаха.
Огледах се наоколо, търсех знак. На земята лежеше нежно гълъбово перо, може би току-що паднало. Наведох се да го взема и забелязах, че точно до него лежеше гладко и блестящо червено камъче. То беше последното.
Тропнах леко с крак по пръстта и казах:
— Тук ще бъде гробът ми. Изсечете гробница в скалата и я украсете така, както се постъпва с гробниците на лукумоните1.
После вдигнах очи към небето и бях заслепен от ярко сияние без зрими очертания, същото, което се явяваше пред мен в редки моменти. Вдигнах напред ръце с длани надолу. Измина само миг и от безоблачното небе отекна гръмоподобен звук, който сякаш разцепи хоризонта на две — звук, който човек може да чуе само веднъж в живота си. Сякаш хиляди тръби разкъсаха въздуха и земята потръпна. Чувствах, че крайниците ми са се вцепенили и само сърцето ми бие силно. Нечуван беше този гръм, но все пак аз го познах, защото не приличаше на никой друг земен звук.
Спътниците ми изпонападаха по земята и запушиха с ръце ушите си. Аз докоснах челото си с дланта на едната си ръка, а другата протегнах напред и отправих приветствие към боговете:
— Прощавай, мое време! Свърши се цял божествен век и започва друг, с нови дела, нови обичаи и нови помисли.
А на тези, които ме придружаваха, казах:
— Станете и се радвайте, че ви беше дадено да чуете гласа на боговете, възвестяващ началото на новото време. Който го е чул по-рано, вече е мъртъв. Сред живите никой не може да го чуе повторно. Само още неродените ще го чуят след нас.
Но всички около мен трепереха, аз самият бях обзет от трепет, който може да се изпита само веднъж в живота.
Стиснах в ръка последното камъче на живота си и тропнах още веднъж, за да покажа мястото на погребението си. В същия миг мощен вихър връхлетя върху ми.
Вече без помен от съмнение, знаех, че ще се върна, че ще дойде време, когато с бурята, която ще се развихри от ясното небе, ще се явя с нова телесна обвивка. Смолистият аромат на пиниите ще изпълни ноздрите ми, далечният син силует на планината на богинята ще се възправи пред очите ми. И ако съм съхранил паметта си, ще потърся простата глинена чаша сред съкровищата в гробницата. Ще изсипя съдържанието й на дланта си и ще докосна всяко едно от тях, припомняйки си отминалия живот.