— Човек живее по-лесно, колкото по-малко знае за подземните и за небесните тайни, Турмс.
Животворното му потупване върна силите ми. Разтърсих цялото си тяло, за да се освободя от странното състояние, в което бях изпаднал. Усетих пясъка под нозете си и уханието на водорасли, донесено от нощния полъх. Усетих и вкуса на зехтин в устата си. Но за първи път се усъмних в собственото си съмнение.
3.
Когато настъпи утрото, всички видяха стълбовете дим над града — сигнал за персийската флота. Стотици неприятелски съдове бяха излезли в открито море през нощта в очакване на противника. Тръбейки с бойни рогове и раковини, ние тръгнахме насреща. Съгласно решението на съвета големите ни кораби плаваха в средата, а по-леките се намираха от двата ни фланга. Златният Милет се стопи в далечината. Но отначало не ни вървеше. Съдовете си пречеха взаимно и много гребци се оказаха със счупени гребла. Колкото по-близо бяха персите, толкова по-несигурно настъпваха корабите ни, сякаш се страхуваха да влязат в бой.
Първи се появиха финикийските кораби, блестящо обковани с мед и сребро, със страховити фигури на богове на носовете си. Сред вражеските съдове забелязахме и гръцки лодки от Кипър и други йонийски кораби. Финикийците тържествено принасяха йонийските пленници в жертва на боговете и лееха кръвта им зад борда, в морето.
Макар персийските съдове да не бяха малко, но и корабите на съюзените градове също бяха многобройни. От напуканите устни на гребците се лееха проклятия, ала и ободряващи, и насърчаващи викове. Ударите с бухалка по медния гонг ги караха да гребат в равномерен такт. Помня как гърлото ми пресъхна. Помня как стомахът ми се сви от страх. След това дочух грохот, звън на оръжие, настъпи хаос, усетих, че ме обливат потоци вода, и чух воплите на умиращите.
Първата атака завърши с победа за нас. По нареждане на Дионисий ние се движехме косо в тясната ивица между вражеските кораби и сякаш им излагахме ту десния, ту левия си хълбок. Но винаги успявахме да се обърнем навреме и да забием острието на носа във високия финикийски кораб, който не успяваше да отстъпи назад овреме. Хората му падаха в морето или на нашата палуба. Стрелите свистяха яростно във въздуха. Напрягахме всички сили, като гребяхме с веслата, само и само да не попаднем в капан и да успеем да потопим вражеския съд. По време на маневрите успяхме да ударим с кърмата си още един вражески кораб и воините, които скочиха на палубата ни, се хвърлиха към нашите. Петте ни кораба се оказаха обкръжени от вражеските съдове. Тогава гребците на Дионисий скочиха на палубата с оръжие в ръце, но много от тях паднаха, поразени от персийски стрели. В тази суматоха аз се оказах на палубата на финикийски кораб заедно с Дорией и скоро — сами не разбрахме как — корабът беше завзет. Хвърлихме статуята на чуждия бог в морето заедно с тези, на които не беше достигнала смелост да се бият до последния си дъх и да паднат бездиханни на окървавената палуба.
Уви, бяхме малобройна група и ни се наложи да оставим кораба да се носи безцелно със счупените си гребла. Когато сражението затихна, Дионисий изсвири с рога си знак за сбор. Отговориха му и от петте кораба и стана ясно, че сме успели да разкъсаме бойния ред на персите. Сближихме се и заплавахме заедно към мощните съдове от Милет, които се бяха врязали във вражеските кораби. Подиробеда, след като получи огромна пробойна, петдесетвесленият ни кораб бе потопен, а ние успяхме да завземем една финикийска бирема20. Вдигнал бойните си знаци на този кораб, Дионисий се огледа удивено и възкликна:
— Това пък какво е?
Бяхме обкръжени от продънени и потъващи кораби, по водата плаваха трупове, а воините, които бяха останали живи, се носеха по вълните, хванати за дървени обломки и гребла. Йонийските съдове, които бяха длъжни да прикриват подстъпа към Ладе, бяха надули платна и се приближаваха към нас, готови да ни нападнат вероломно отзад.
Дионисий отбеляза:
— Те явно чакаха да видят как ще се развие сражението, а сега искат да направят услуга на персите, та да пощадят града им. Богинята на победата е отвърнала лицето си от Йония!
Но ние не се предадохме, а се сражавахме мъжествено, подчинявайки се на командите на Дионисий. Скоро изгубихме още два кораба, макар да успяхме да спасим останалите живи от екипажите им, тъй че имахме достатъчно воини за последните ни три съда. Дионисий, който не се доверяваше на финикийските роби-гребци, им заповяда да скочат в морето, след което успяхме да се откъснем от неприятеля и да излезем в открито море. Йонийските кораби бързаха на юг, а персите след тях. Най-сетне гръцките гребци имаха възможност да изразходват силите, които бяха трупали през многото седмици, когато се излежаваха на брега в сенките на навесите от платна.