— Много добре знаеш, Турмс, колко силно те обичах — увери ме Арсиное с разтреперан глас. — Понякога ми се струва, че сърцето ми все още ти принадлежи, макар това да е непочтено спрямо Терций Валерий и сина ми. Но нека да се преборим с чувствата си и да си останем приятели. Добре е, че всичко се нареди именно по този начин. Когато жената стигне до моята възраст и красотата й започне да повяхва, най-много са й необходими спокойствие и надежден покровител. Беше ми омръзнало да се принасям в жертва и да се лишавам от какво ли не, само и само да задоволя капризите ти. Ти винаги си бил ужасен егоист, Турмс, макар да се надявам, че помниш дълга си към Мисме. Момичето скоро ще навърши седем години и може би ще е по-подходящо, ако не живее при Терций Валерий. Той, разбира се, е добър и благороден към нея, но понякога се дразни, че момичето не го оставя на мира. А и на мен дори видът й ми навява печални спомени.
— Разбирам — казах аз. — А още по-печалното е, че не знаех нищо за патрицианския ти произход…
— Е, аз просто не обичам да говоря много-много за тъжното си детство — заяви нахално Арсиное. — Но да се върнем към Мисме. В Рим я смятат за незаконородено дете и аз не мога да я наричам повече собствена дъщеря. Ако измисля начин да докажа, че баща й е бил патриций, то сигурно бих могла да я дам за весталка. Тогава бъдещето й щеше да бъде уредено. Но не мога да свърша всичко сама! Бяха ми необходими толкова много усилия, за да докажа собствения си патрициански произход… Освен това сега синът ми е в центъра на вниманието и Терций Валерий не може да мисли за нищо друго. Ето защо, Турмс, дойде време да се погрижиш за дъщеря си и да ми помогнеш да запазя доброто си име.
— Дъщеря ми? — изумен възкликнах аз.
Арсиное се възмути и макар и със съвсем лека нотка на неловкост, каза гневно:
— Каква е разликата дали Мисме е твоя дъщеря или е дъщеря на най-добрия ти приятел?! Ако съдбата ми ти е безразлична, то помисли поне за бъдещето на момичето. Помисли и за Микон — нима ще позволиш единственото му дете да остане на улицата?
— За това и дума не може да става! Аз, разбира се, ще взема Мисме, но съвсем не за да ти помогна — казах аз. — Просто обичам момиченцето и често ми е мъчно за него. А що се отнася до най-малкия ти син, то много бих искал да задоволиш любопитството ми. Чух какви ли не слухове на форума, а освен това умея да смятам. Отгоре на всичко познавам добре и богинята ти. Тъй че, извини ме за наглостта, но стигнах до извода, че момчето е син на Кориолан.
Арсиное се стресна и запуши с длан устата ми. След това се огледа уплашено наоколо и чак когато се увери, че сме съвсем сами, тя се успокои и се усмихна.
— Нищо не мога да скрия от теб, Турмс! Ти ме познаваш по-добре от всеки друг на света! Е, във всеки случай детето произхожда от един от най-добрите родове в Рим, а баща му е измежду най-снажните и най-силни мъже на града. Смятах за свой дълг да родя син на Терций Валерий и той наистина не може да се срамува от това дете, макар истинският му баща да е глупак, обречен на вечно изгнание. Впрочем може би всичко това да е за добро…
Откровеността й окончателно разчупи сковаността и отчуждението, които изпитвах, та двамата започнахме да бъбрим весело, съвсем както някога по-рано. Много пъти се усмихвах на шегите й и все по-ясно осъзнавах, че продължавам да обичам тази жена и че винаги ще я обичам, защото равна на нея нямаше по цялата земя. Въпреки всичко проявих воля и не я докоснах. Мина доста време, преди да осъзнаем, че навън се беше смрачило. Изведнъж Арсиное въздъхна и се загърна в плаща си на патрицианка.
— Време е да си ходя — каза тя. — Скоро ще се върна с Мисме и наистина се надявам, че ще се погрижиш за нея като за собствена дъщеря.
В този момент осъзнах, че всъщност Арсиное не обича дъщеря си. Тя бе разочарована от външния вид на детето, което приличаше прекалено много на Микон.
Не ми беше приятна мисълта, че Мисме ще трябва да израсне в Субура — сред какви ли не скитници и съмнителни личности. Ето защо след известно време я отведох във владенията си и я поверих на грижите на двойката възрастни роби. Това бе една от причината, поради която започнах по-често да посещавам земите си, дарени ми от Терций Валерий. Учех Мисме да чете и да пише и я възпитавах да се чувства волна и свободна, нещо не съвсем обичайно за Рим.
Мисме се оказа извънредно възприемчиво дете. Когато напусна мрачния дом, където бе чувала само упреци, тя започна да се развива много бързо, за което спомагаше и здравословният начин на живот сред природата. Тя обичаше животните и се грижеше с желание за добитъка. Беше се научила дори да язди много добре. Само за две години момичето се превърна в стройно височко девойче с гладка и мека кожа. Косата й бе къдрава и кестенява. Все още бе срамежлива, но винаги когато я посещавах, сърцето ми трепваше от радост, защото съзнавах колко много е привързана към мен. Мина още време и тя се превърна в зряла девойка, а очите й напомняха все повече и повече очите на Микон. И Мисме подобно на него се беше научила да се присмива както на хората, така и на себе си. Такава си беше Мисме.