Аз извадих съда с вино от извора, където се охлаждаше, и напълних чашите. Върховете на хълмовете бяха вече порозовели и мракът се спускаше по склоновете им. В здрача виното и розите ухаеха още по-силно.
— Ксенодот — казах най-сетне, — ще бъда искрен. Толкова голяма подготовка и такава голяма войска не може да целят единствено завоюването на Гърция. За да се убие комар, не е нужен цял ковашки чук.
Той се засмя, срещна погледа ми и призна:
— Когато Гърция падне под властта на персийския цар, следващата крачка ще бъде Италия. Но за всичко това се иска време. Надявам се, че разбираш, че великият цар никога не би обидил съюзниците си и би се ограничил с изисквания за земя и вода единствено от приятелските градове. Само един камък, изтръгнат от градската стена ще е достатъчен, за да бъдат признати персите за победители.
Беше много странно, че аз, който в юношеските си години участвах с жар в йонийското въстание и се сражавах с персите, сега без колебание минах на страната на предишните си врагове. Направих този избор съзнателно и доброволно и отново — за кой ли път! — встъпих в единоборство със слепите сили на съдбата.
Ето как отвърнах на Ксенодот:
— Имам приятели в много от етруските градове и с желание бих отишъл натам, за да поговоря с тях за всички тези дела още преди да са забили гвоздея на новата година в дървената колона на храма във Волсиния. Не преставам да се удивлявам на етруските и много уважавам боговете им. За свое собствено спокойствие и в името на бъдещето те трябва да подкрепят похода на картагенците — разбира се, ако искат да останат господари в собствените си морета.
Ксенодот скръсти ръце на гърдите си и каза меко:
— Не ще съжаляваш за решението си, Турмс. За себе си няма от какво да се боиш. Научих много неща за теб в Ефес и говорих след това с великия цар. Той не те смята виновник за подпалването на храма и дори ти е отчасти благодарен, тъй като този пожар му даде повод за война с Атина. Накратко казано, миналото е забравено.
Аз отвърнах гордо:
— Престъплението ми не засяга никого другиго освен мен и безсмъртните. Тук хората не бива да се месят.
Ксенодот помълча, а след това заговори за други неща. Той ми разказа как южният вятър го отнесъл веднъж в Посейдония, където претърпял унижения поради факта, че бил обут в персийски шалвари. Спомените го накараха да се засмее и той добави:
— А що се отнася до етруските, ти познаваш по-добре обичаите им и знаеш как да се държиш с тях. Ако ти потрябва персийско злато, то знай, че ще получиш толкова, колкото ти е необходимо. По-късно сигурно ще бъдеш възнаграден за всеки етруски кораб и за всеки етруски воин, които биха взели участие в похода на Картаген към Химера — независимо как ще свърши той. Още веднъж повтарям — великият цар иска гръцката войска да бъде въвлечена във война на запад и да не му пречи по време на собствените му действия.
— Не ми е нужно персийското злато — отвърнах аз. — Имам достатъчно пари и без него. Нима би било разумно да започна да използвам персийски монети? Първо — етруските са недоверчиви, а второ — те са също така и честолюбиви. Добре би било, ако наистина успея да ги убедя, че става въпрос за бъдещето на крайбрежните ни градове.
Ксенодот поклати изумен глава:
— Нищо не разбираш от политика, Турмс. За да се води война, са необходими: злато, злато и пак злато. Всичко останало се урежда от само себе си. Всъщност постъпи както намериш за добре. Може би благоволението на великия цар е по-ценно за теб от съкровищата на целия свят?