Но все пак нещата вървяха. Когато се върнах в Рим от Тарквиния, носех само добри вести на Ксенодот и бях уверен, че етруските ще подкрепят решително картагенците. Бях получил и таен списък на спомагателни дружини от Арнт. Ксенодот беше във възторг от всичко това и възкликна, че новините ми са по-добри и от най-смелите му надежди.
— И всичко това получих даром! — добави той. — А какво да правя със златните статуетки, изобразяващи волски глави, които донесох с толкова труд до Рим?
Той наистина бе успял да пренесе тайно в града доста голям брой от тези златни фигурки, всяка от които тежеше един талант и с които можеше да се заплаща като с монети, например в Картаген. Ксенодот бе скрил това съкровище при устието на Тибър, за да не събужда недоверието на сената с подобен разкош. Разбрах, че наистина би било неразумно съкровището да се носи обратно в Суза, и затова предложих на Ксенодот да купи няколко кораба от Популония със златото. Те трябваше да бъдат натоварени с железни оръжия и трябваше също така да бъде намерен някой, който да можеше да пренесе оръжията до сиканите в Сицилия. Вярно е, че Хиулс все още беше дете и през всичкото време, откакто се бяхме разделили, не бях получавал никакви новини за него, но оръжието щеше несъмнено да укрепи положението му, а не се и съмнявах, че синът на Дорией би съумял да го разпредели сред племената. По този начин сиканите щяха да подпомогнат картагенците или пък да отрежат пътя на гърците, като извършат нападение над акрагаската област.
Няколко златни волски глави бяха изпратени тайно и до Ларс Арнт в Тарквиния, тъй като последният беше доста разсъдлив юноша и навярно щеше да ги използва за строежа на допълнителни бойни кораби. В Куме беше лесно да се купят чертежи на съвременни атински кораби, тъй като самохвалните атиняни не само че не пазеха в тайна корабостроителните си умения, а напротив, навсякъде се хвалеха с тях.
Ксенодот обаче настоя да ми подари един талант злато, като се обоснова, че може би някога може да имам истинска нужда от него. Разделихме се като приятели и през нощта преди заминаването му пихме цяла нощ вино и вдигахме наздравици за етруските успехи и за великия цар. На следващия ден той потегли обратно за Картаген. Трябваше да пътува по заобиколен път, тъй като сиракузкият тиран Гелон бе успял вече да затвори Месинския пролив.
Съветът в Картаген избра за свой вожд Хамилкар и го провъзгласи за едноличен властелин по време на цялата война. Той беше син на известния мореплавател Ханон, същия, чиито кораби бяха изучавали морето от другата страна на Херкулесовите стълбове и бяха плавали по-далече от Оловните острови, в открито море, докато бяха достигнали до ледове. Хамилкар се стремеше извънредно много да постигне слава, той беше наистина надарен военачалник, който в течение на зимата успя да създаде дружини във всички колонии на Картаген чак до Иберия. Ето защо в картагенската войска служеха хора от различни народи, с различен цвят на кожата. Всички тези воини обаче бяха въоръжени по различни начини и понякога не разбираха командите, тъй като говореха какви ли не езици. Освен всичко това те имаха нужда от много и разнообразна храна, тъй като някои бяха привикнали към един вид ястия, а други — към друг вид. Наистина в лагера на картагенската войска доста често цареше безпорядък.
Всички гърци бяха въоръжени по един и същ начин и бяха добре подготвени за борба в подвижен боен порядък на открито поле, а хоплитите им се сражаваха, облечени целите в железни доспехи, и носеха метални щитове. През цялата зима Гелон и Терон си съперничиха кой ще успее да построи повече кораби в Сиракуза и Акрагас. Когато настъпи пролетта, в Сиракуза имаше всичко на всичко сто нови бойни гръцки кораби. Великият цар бе постигнал целта си, тъй като нито един кораб и дори нито един човек не бе изпратен от Сицилия или от Италия на помощ на Гърция, макар Атина и Спарта често да отправяха такива молби.
Това е всичко, което си струва да бъде разказано около подготовката за война в крайморските етруски градове, с изключение на едно удивително събитие от ранната пролет. Римският сенат съвсем неочаквано прекъсна съглашението си с жителите на Вейи и заповяда кърваво копие да бъде хвърлено в територията на този етруски град. Предлогът бе съвсем неоснователен — чести нарушения на границите, макар споровете за пасищата да бяха нещо обичайно и да се уреждаха с преговори. Нападението на Рим срещу Вейи доведе до това, че градът не можа да изпрати обещаните дружини на Картаген. След победата над волските Рим бе дотам могъщ, че успя да създаде не една, а цели две войски, едната от които воюваше недалеч от Цере и Тарквиния. Гърците бяха успели да проведат изключително тайни преговори с римските консули и влиятелните сенатори, тъй че аз узнах за всичко това, когато въпросът за войната бе вече решен. Разбира се, при подобни обстоятелства не можеше и дума да става да се изпратят многобройни дружини от етруски в помощ на Картаген. Така че броят на воините, които тръгнаха към Сицилия, бе доста малък. Съветът на Тарквиния не се реши да изпрати конницата си на корабите, а съветът на Цере реши изобщо да не изпраща никаква войска.