Беше към края на лятото, когато решихме да потеглим на път в открито море, за да се срещнем с картагенските кораби при бреговете на Сицилия. Имахме четиридесет леки бойни съда, две триреми и две хиляди воини на товарни кораби — главно хоплити, които владееха оръжието по гръцки маниер. Картагенските моряци изпълняваха чудесно задачите си и ние успяхме да се доберем до Химера, без да се сблъскаме с гръцки кораби. Изтеглихме корабите на брега съвсем до самия град. Хамилкар бе завладял пристанището и устието на реката и бе обградил града от всички страни. Наемната картагенска армия се състоеше от тридесет хиляди воини и огромният им лагер се простираше до самите градски врати на Химера. Но в тази войска имаше много хора, които нямаха нищо общо с военното дело. Това бяха роби, предсказатели, жени от обоза, жреци, търговци, кастрати, танцьори, музиканти или обикновени скитници, които не правеха нищо друго, освен да вдигат шум, да се карат и да просят.
В близката гора се беше събрала сиканската войска, наброяваща около хиляда сикани. Сегестяните, които по разпореждане на Хамилкар се бяха присъединили към тях, не преставаха да се удивляват откъде горските хора се бяха снабдили с толкова много отлично изработено желязно оръжие — щитове и мечове, но не се възмущаваха особено, тъй като сиканите се присъединиха доброволно към тях и имаха намерение да се сражават с гърците.
Оставих водача на етруските при Хамилкар и приближените му и побързах да отида до мястото, където се бяха разположили сиканите. Само мимоходом се спрях и хвърлих тъжен поглед към болезнено познатите ми градски стени. Тук-таме картагенците бяха построили обсадни кули и бяха докарали пробивни тарани…
Щом обаче зърнах облечените в кожи сикани, лицата им и ръцете им, изрисувани с бойни знаци в бяло и червено, аз мигом забравих за Химера и усетих как ми се стопля сърцето. Те се учудиха много, когато ги заговорих на собствения им език, и побързаха да ме отведат при жертвения си камък, който беше вече намазан с мас. Около него се бяха събрали вождовете на различни племена с дървени маски на лицата. Сред тях забелязах стройно момче, което носеше стария ми щит, и затова веднага познах Хиулс. Пристъпих към него и го прегърнах бащински, при което много от сиканите наскачаха и поискаха да ме изблъскат настрани.
Хиулс не бе навършил още тринадесет години, а в тази възраст децата са особено чувствителни и се страхуват някой да не нарани достойнството им. Синът на Дорией се дръпна назад, а вождовете започнаха да се възмущават, че се отнасям тъй безцеремонно към Еркле. Но когато Хиулс разбра кой съм, той свали маската си и заповяда да бъде донесено печено месо, след което ме покани да седна при него. Момчето ми благодари почтително за изпратеното оръжие, което бе пристигнало при сиканите по таен път.
Той заяви:
— Хамилкар от Картаген е велик воин и на негова страна са могъщият Ваал, както и други богове. Сиканите ще излязат за първи път от гората, за да го подкрепят във войната против гърците. Ние обаче служим единствено на своите си богове и нищо не ни свързва с картагенците, нито с когото и да било друг. Войната ще ни бъде от полза, тъй като хората ми ще се научат да се сражават истински, и то на бойно поле, и непременно ще вземем участие в подялбата на плячката. Но веднага след победата ще се върнем в горите си.
— Ти си Еркле — отвърнах аз. — Ти си длъжен сам да взимаш решения от името на народа си. Не искам да ти давам никакви съвети и да се бъркам в работата ти, тъй като ти си цар.
Когато Хиулс разбра, че нямам намерение да го поучавам, а и не искам нищо в замяна за оръжието, той се успокои, усмихна се и седна, скръстил крака, на положения на земята щит. След това заповяда на хората си да притичат покрай нас с оръжието си, по десет души в редица, и да се скрият след това в дълбочините на гората. Явно му доставяше удоволствие да ми покаже уменията на войската си и как хората му могат да хвърлят копия, макар да не бяха още съвсем привикнали към новото оръжие.