Бях толкова развълнуван от тази среща, че дори отпих малко от свещеното питие на сиканите и отново придобих способността, макар и не за дълго, да виждам под дърветата, направо в недрата на земята. Обаче не взех участие в свещения сикански танц, макар да се ползвах с почетното право да нося еленова маска с рога. Пренощувах в лагера им направо на голата земя и на следващата сутрин се бях простудил. Явно бях отвикнал от суровия начин на живот на сиканите. Този малък случай ми напомни, че за мен най-подходящото място за нощуване си беше етруският кораб.
Аз бях използван за преводач в преговорите между хората на Хамилкар и етруските. Според сведенията, които Хамилкар бе получил от съгледвачите си, в Химера имаше повече сиракузки подкрепления, отколкото можеше да се предположи на пръв поглед. Ето защо той се противеше Химера да бъде нападната. Знаеше се, че откъм вътрешността на острова напредваха гръцките войски на Акрагас и Сиракуза и никой не им се изпречваше на пътя, освен някои разбунтувани сикулски племена, които причакваха войските и хвърляха по тях камъни иззад планинските си скривалища. Гърците им отмъстиха, като изгориха селата им и изпотъпкаха посевите им. Хамилкар все още нямаше точни сведения, но предполагаше, че гръцките воини са поне три пъти по-малко от собствената му войска.
Най-важно беше да се реши дали да нападнем Химера, да се настаним вътре и оттам да изчакваме приближаването на гръцката войска или, след като сме обезсилили Химера, да тръгнем напред и да се срещнем с врага някъде, където би било най-подходящо за бой от наша гледна точка. Наистина странен изглеждаше и фактът, че картагенската флота изобщо не беше забелязала гръцки кораби в морето. Те бяха безследно изчезнали и всичко това безпокоеше Хамилкар, който казваше, че там е най-голямата му грижа — страхуваше се, че гръцките триреми са потеглили на изток, за да му препречат пътя към картагенската флота.
Към нас, етруските, той изпитваше уважение като към добре подготвени воини и затова ни помоли да заемем средищно място в бойната подредба. От друга страна обаче, Хамилкар отправяше и упреци към нас, че сме толкова малко и напразно се е надявал на по-голяма помощ от наша страна. Оплакваше се също заради загубеното време и разходите по закъснението ни. От своя страна етруските военачалници се учудваха на разкоша, в който живееше Хамилкар, макар да беше във военен лагер. Той се беше настанил в огромна пурпурна шатра, столовете и ложето му бяха украсени със слонова кост, безброй роби му прислужваха и храната се поднасяше в сребърни съдове, а приборите и винените чаши бяха от чисто злато. Виното му също беше от най-скъпото и той го държеше в огромни амфори, закопани зад шатрата му. Осмелих се да спомена пред Хамилкар, че в лагера има много хора, които не са воини, и построяването му бе отнело повече време, отколкото обмислянето на защитата. Казах му, че например римляните биха постъпили по съвсем друг начин и първо биха си изградили защитни стени и окопи, още от първия миг на настаняването си, дори и да са капнали от умора. Хамилкар ми отвърна:
— Водя война по картагенски маниер. Мисля, че разбирам по-добре хората си от теб, чужденецо.
Спомена също, че трябва да се съобразява с изискванията на представителите на картагенския съвет, чиито поръки трябва да следва, макар да са избрали именно него за военачалник. Картагенците биха се разгневили, ако Хамилкар накара хората си да копаят и да съсипват разкошните си дрехи и съоръженията, доставени с толкова голям труд и разноски от Картаген. Сметнах думите му за странни, но скоро разбрах причината, а и нежеланието му да напада Химера.
Хамилкар беше изтънчен и красив мъж с по-светла кожа от другите картагенци, тъй като майка му бе от сиракузки гръцки род. Отчасти бях съгласен със запазването на Химера, град, който познавах добре, макар впоследствие да научих, че сиракузките воини го бяха разграбили и бяха убили приятеля ми Ларс Алсир. Самите жители на града участвали също в грабежа на тиренските имоти. И все пак не винях никого. По-скоро сметнах, че идва от слабостта на Терил, бившия тиран на Химера, прогонен от народа на града.
Веднъж, когато Хамилкар направи невероятен пир, странното му поведение ми се изясни. След многобройните блюда, поднасяни ни едно подир друго, и след като бяхме изпили много купи от скъпото му вино — бяхме насядали в голямата пурпурна шатра картагенци, етруски и други съюзнически вождове, — изведнъж завесата откъм задната част на шатрата бе вдигната и вътре влезе Кидипа, съпругата на Анаксилай, тирана на Регион. Придружаваха я четиримата й сина — извънредно красиви малки момчета. Двамата по-малки Кидипа водеше за ръка, а двамата по-големи се държаха за полите на дрехата й. Самата Кидипа бе още по-красива сега, като зряла жена, отколкото някога като девойка на шестнадесет години, както я помнех. Косата й беше сресана по изящен гръцки начин и бе поръсена със златен прах. За да покаже, че талията й е все още така тънка, тя се беше препасала с колан със златна катарама. Нозете й бяха обути в скъпи сандали, украсени с огромни скъпоценни камъни. Всички ахнахме от изненада и станахме, а после вдигнахме наздравица в нейна чест. Хамилкар изпита голямо задоволство от изумлението ни и обясни: