В отговор го обсипах с проклятия.
— Можеш да хвърлиш огърлицата си в морето. Днес с меч и копие лиших от живот много себеподобни. Сенките им ме преследват. Студеният им дъх кара челото ми да леденее.
Дионисий се разсмя и обеща на следващия ден да принесе жертва на боговете в знак на примирението ни. След това ме изпрати да си легна на благоухаещото на смирна ложе на финикийския военачалник. Миризмата на смирна се смеси с вкуса на кръв, който усещах на устата си. Потънах в тежък сън, подобен на самата смърт. В този сън пред мен се изправи крилата, безплътна фигура, която сияеше с неописуема красота. Тя ми се усмихна пленително, но щом понечих да прегърна тялото й, видението избледня, изплъзна се от ръцете ми и изчезна.
4.
Когато се събудих, слънцето беше високо в небето. Зад кърмата се чуваше вечният плисък на водата, гребците размахваха равномерно гребла — но как се удивих, когато забелязах, че според положението на слънцето ние не плавахме на север към Фокея, а на юг.
Дорией седеше на носа на кораба с мокра превръзка на главата. Призовавайки наум всички морски богове, аз попитах:
— Накъде плаваме?
Отляво се виждаха кафявите хълмове на неизвестен бряг, а отдясно — далечните синкави очертания на някакъв остров.
Дорией отговори:
— Не знам и не искам да знам. В главата ми бучи ято стършели, а стомахът ми се обръща само при вида на морето.
Вятърът се усилваше и вълните зад борда ставаха все по-пенливи. Зад нас бяха другите два кораба. Водният порой заливаше отверстията за веслата. Но Дионисий се смееше весело и спореше с кормчията за името на планините, които виждахме, и за вида на знаците на брега.
— Накъде плаваме? — попитах отново аз и пристъпих към Дионисий. — Та ти ни водиш в персийски води!
Той се разсмя още по-гръмко:
— Милетските кораби са се изпокрили по своите пристанища. Другите йонийци бягат на север, към родните си градове. Навлезли сме дълбоко в персийския тил и на никого не би му хрумнало тук да ни търси.
Точно пред нас плуваше делфин и тялото му блестеше на слънцето. Дионисий го посочи.
— Нима не виждаш, че морските нимфи ни водят и ни мамят напред със закръглените си форми? Това е щастлив знак, който ни дава надежда, сега, когато бягаме от персите и от изгубената за нас Йония.
При тези думи очите му, които ме гледаха насмешливо, се изпълниха с твърда решимост.
— Прав си — признах аз. — Йония е загубена за нас. По-умните я напуснаха отдавна.
Но Дионисий се намръщи и изръмжа:
— Не смей да говориш така! Направихме всичко, което беше по силите ни. Ще покажем тепърва на персите на какво сме способни, преди да се простим окончателно с домовете си.
— Какво си замислил?
В отговор той посочи едно от синкавите очертания пред нас и след като даде знак на кормчията, проговори:
— Пред нас е Кос — островът на Целителя21. Но стига бъбрене — по-добре иди и провери на колко от хората ми трябва да сложим монета под езика, за да платим на лодкаря на Стикс.
От блестящия на слънцето делфин, от свежия полъх на морския вятър и от упоителните равномерни движения на гребците аз се спуснах в царството на вонята — в трюма на ранените. През отверстията за греблата проникваше едва-едва дневната светлина. Ранените бяха престанали да стенат. Дъното на трюма беше хлъзгаво от съсирената кръв. Главата ми се замая и си спомних за орфическия жрец, когато забелязах, че около все още живите тела се провижда бледо прозирно сияние, докато мъртъвците тънеха в мрак.
— Някои от тях са мъртви, други са восъчнобледи и нямат сила да се помръднат, а трети се опитват да се надигнат и молят за вода и храна — доложих на Дионисий.
— Предайте мъртъвците на Посейдон и нимфите му! — разпореди той. — С мен ще плават само тези, които имат сили да изпълзят на палубата. Другите ще оставим на острова, в светилището на Чудотвореца.
Той даде същата заповед и на другите два кораба. Фокейците преоблякоха мъртвите си другари и в устата на всеки сложиха монета, след което хвърлиха телата в морето. Ранените запъплиха с проклятия и молби нагоре към палубата. Никой не искаше да остава на Кос. След като персите бяха запалили храма на Аполон, гърците не вярваха, че те ще пощадят светилището на сина му Асклепий, макар то да беше убежище за ранените. Раните на някои от воините се разтвориха отново от напрежението и по палубата ливна кръв. Безсилни да се задържат, те падаха отново в трюма.
21
Третият по големина остров от Додеканезкия архипелаг. В древността там се е намирало светилището на Асклепий, което се е превърнало в първия център на научната медицина в древна Гърция. — Б.р.