— Кой подземен демон ви доведе точно в Куме? Имам слабо сърце и лошо понасям такива неприятности и вълнения. Освен това страдам и от рана в стомаха.
Най-накрая той намери изход:
— А защо да не се обърнем за съвет към нашата знаменита пророчица Херофила57? Предшествениците й са живели тук много преди основаването на Куме и до ден-днешен чрез устата на пророчицата говорят самите богове. Много хора са чували за Херофила и аз мисля, че и самият Гелон не би посмял да не се подчини на указанията й.
Самият той обаче се отказа да отиде до сибилината пещера, тъй като пътят натам беше много труден, а в самата пещера, според думите му, винаги вонеше и това му докарвало ужасно главоболие. С нас (двама етруски и аз), на които се падна жребият да тръгнем към Херофила, тръгна и един от приближените хора на Демадот. На прощаване тиранът се обърна с раздразнение към него:
— Предай на старицата даровете ми и я помоли от мое име поне веднъж да проговори ясно — „да“ или „не“, а не само да загатва всякакви небивалици…
Пещерата на Херофила се намираше в една висока планинска клисура и към нея водеше козя пътека, отъпкана от краката на посетителите. На по-трудните места в самите скали бяха изсечени стъпенки, но и те бяха изтрити от времето и многобройните нозе, които минаваха оттам. В пещерата имаше малък храм, който беше жилището на сибилата, съвсем скромна и дори зле поддържана обител.
Вътре беше много задушно, серни изпарения караха очите ни да сълзят. Освен това през последните дни бяхме спали малко и лошо от грижи и когато влязохме в храма се почувствахме слаби и безпомощни. Не знаехме какво ни чака и все още тъгувахме за загиналите си другари. Накратко казано, щом стъпихме в обителта на Херофила, започнахме да кашляме неудържимо, а от очите ни се лееха сълзи. Стана ни много горещо, тъй като старицата, която явно мръзнеше от възрастта си, не позволяваше да бъде загасен огънят в огнището. Тя отдавана бе изгубила косите си, но от суетност носеше островърха шапчица на главата си. Прислужваше й бледолика дългокоса девойка, в трескавия й поглед разбрах, че пророчицата я готви за своя наследница. Очите на самата Херофила бяха мътни и според мен тя беше съвсем сляпа.
Едва-що бяхме влезли, когато девойката изпадна в безпокойство и започна да се мята из помещението, като от време на време се спираше поглеждаше ни и се изсмиваше по много странен начин. След известно време тя нададе смразяващ вик и започна да танцува бясно пред нас. Не зная колко дълго би продължило всичко това, ако Херофила не й беше заповядала да млъкне и да спре да танцува. Гласът на старицата беше изненадващо силен и властен. Като се възползва от въдворилата се тишина, пратеникът на Демадот понечи да изложи мисията ни, но Херофила го прекъсна с рязък жест.
— Не са ми нужни излишни думи — каза тя. — Зная кои са тези люде. Видях ги да пристигат в Куме, видях и ятото врани, които се вдигнаха оттам, откъдето дойдоха хората. Не ми се нрави, че пещерата ми се изпълни с мъртъвци още щом влязохте. Вървете си и вземете мъртъвците със себе си!
Тя започна да диша тежко и ни даде знак и с двете си ръце да се махаме. Тогава двамата етруски излязоха навън, за да глътнат свеж въздух и да призоват отново с тъга имената на загиналите си другари. Херофила се успокои веднага, след като двамата излязоха, и каза:
— Добре е, че си тръгнаха. Сега тук е по-ведро. Но все пак не разбирам какво е това ярко сияние и какъв е този тътен, който дочувам.
Девойката, която се беше свила в ъгъла на пещерата, сега стана изведнъж и се приближи към сибилата, докосна ръката й, след което дойде до мен и положи на главата ми венец, изплетен от сухи лаврови листа. Пророчицата се захили и впери в мен невиждащите си очи, след което провъзгласи:
— О, любимецо на боговете! В крайчеца на очите ти виждам лунни сенки, но лицето ти излъчва слънчево сияние! Разбира се, по-добре да имах венец от бял бръшлян или мирта, но ще се задоволиш с този скромен лавров венец, тъй като нямаме друг.
Пратеникът на Демадот реши, че старата жена бълнува, и започна отново да обяснява нетърпеливо, още повече че се задавяше от серните изпарения и очите му неспирно сълзяха. Но Херофила отново го прекъсна и изрече пророчеството си:
— Какво са два кораба, когато скоро от бреговете на Куме ще тръгнат на бой хиляда съда? Нека Демадот да пусне тези хора да си ходят в мир и да освободи корабите им. Не корабите, а бойните знаци ще решат изхода от битката. — Гласът й се усили и в него прозвъннаха метални нотки: — Не кораби са нужни на Демадот, а бойни знаци. Тъй каза божеството. — Тя си пое дъх и добави: — Върви си, глупецо, и ме остави насаме с посланика на боговете!