Когато най-накрая излязох от пещерата, слънцето осветяваше земята пред мен и в блясъка на лъчите забелязах малко камъче. Наведох се и го взех. Беше малко парченце гранит. Скрих го в торбичката, която носех на врата си и където бяха и предишните намерени от мен камъчета. Този път осъзнах, че навикът ми от време на време да взимам камъчета от земята не беше никаква прищявка, а означаваше край на някой отрязък от живота ми. Всяко ново камъче възвестяваше идването на нови времена.
Спътниците ми ме чакаха и вече бяха започнали да се безпокоят защо се бавя тъй дълго при пророчицата. Когато се присъединих към тях, все още ми се струваше, че спя, а по-късно разбрах, че съм говорил доста несвързано. Страшно ме заболя главата, а очите ми така се бяха възпалили, че почти нищо не виждах.
За щастие Демадот изтълкува по удачен за нас начин предсказанията на Херофила и ни позволи да напуснем града. Преди това обаче той заповяда да бъдат отсечени и прибрани бойните знаци на корабите ни. Ние изобщо не протестирахме срещу решението му, тъй като мечтаехме единствено да тръгнем на път — на север — и да напуснем колкото се може по-бързо този не особено гостоприемен град.
6.
Когато пристигнахме в Тарквиния, предадохме корабите си без отличителни знаци на пристанищната стража и слязохме на брега. Никой не ни приветства, никой не ни погледна, всички отвръщаха от нас лицата си. Вестите, които донесохме, бяха непоносими за хората и затова те ни обръщаха гръб. Но не само това — и улиците, по които вървяхме, пустееха. Толкова ужасни бяха новините, които пристигнаха с нас в земята на етруските. Ето защо се простихме един с друг и оцелелите от битката при Химера жители на Популония и Ветулония се качиха на различни търговски съдове, за да потеглят към домовете си. Тези, които произлизаха от други места, покриха главите си и се запътиха към родните си градове. Всички те останаха безмълвни до края на живота си.
Аз отидох при Ларс Арнт заедно с десетина други жители на Тарквиния, които се бяха завърнали заедно с мен. Той изглеждаше много мрачен, но не ни упрекна нито с една дума, слушаше внимателно разказа ни и най-накрая ме помоли да остана малко насаме с него. Преди това обаче дари всички завърнали се воини с дарове.
Когато всички си тръгнаха, той каза:
— Най-смелият воин е безсилен пред съдбата. Пред нея са безсилни дори и боговете — имам предвид тези богове, които познаваме и зовем по име. А тези, които не познаваме и чиито имена за нас ще бъдат вечна тайна, са тъй високо, че може би единствени те биха могли да пренебрегнат повелите на земните съдбини.
Помолих го:
— Обвини ме, наругай ме, удари ме, ако искаш, за да смъкнеш непосилната тежест от душата ми, а и от собствената си душа!
Ларс Арнт се усмихна тъжно:
— Не е твоя вината, Турмс. Ти беше само пратеник. Обаче положението ми не е за завиждане, тъй като предводителите на нашите четиристотин рода са се разделили на два лагера и се обвиняват взаимно и тези, които са на страната на Гърция, винят единствено мен, че ги въвлякох в тази безсмислена война и развалих добрите им търговски отношения с гърците. Дори и атическите вази, които сме свикнали да поставяме в могилите на покойниците си и които може да се купят само чрез гръцки търговци, можем да си набавим вече само на баснословни цени. Но кой би могъл да предположи, че великият цар ще изгуби войната с елините? Всъщност аз съм сигурен в едно: няма нищо общо с това, че етруските взеха участие във войната на страната на Картаген. Гърците отдавна ненавиждат тиренските търговци и изпитват особена завист към тях. Така че не си струва да се унижаваме пред тях, тъй като нищо няма да спечелим от това. Те така или иначе ще издевателстват над нас и ще превъзнасят военните си победи — знаеш колко обичат да вирят носове… — Той сложи ръка на рамото ми и продължи: — Тук прекалено много хора са привикнали да се възхищават от гърците и от гръцкото образование. Прекалено много хора са усвоили гръцкия дух на съмнение и твърдоглавост, тъй типичен за елините. Само в най-забутаните ни градове хората живеят със старите свещени обичаи. Затова пък нравите по пристанищата са станали съвсем злостни и отровни и навсякъде се чувства разположение към победителя във войната. Тъй че не стой в Тарквиния, Турмс. Скоро ще започнат да те замерят с камъни задето ти, чужденецът, се намеси в работите на етруските.