Аз разгърнах плаща си и показах все още незарасналите рани. Бях засегнат от думите му и казах:
— А знаят ли тук колко пъти бях на косъм от смъртта, сражавайки се рамо до рамо с етруските? Повярвай, не е моя вината, че имах късмет и останах все пак жив!
Ларс Арнт изглеждаше озадачен и отбягна погледа ми. Той проговори:
— За мен ти не си чужд, Турмс. Но все пак още си чужд за тукашните хора. Разбира се, не мога да се похваля като баща си, че още от първия миг те разпознах, но от друга страна, не бих позволил и на тълпите да те замерят с камъни… Тъй че — махни се от Тарквиния, и то колкото се може по-скоро!
Дори когато ме гонеше от града, Ларс Арнт ме уверяваше в предаността си. Мина доста време, преди тарквинците да разберат, че гърците са завистливи и хитри, както и че са способни на подлост, за да се сдобият с това, към което се стремят. Местните търговци започнаха да губят кораби и цели складове из гръцките пристанища, но дори и тогава само най-далновидните осъзнаваха кой стои зад всичко това. Всъщност търговците често се вайкаха и хленчеха жалостно:
— Като че ли някаква невидима ръка ни е стиснала за гърлото и търговията ни замира. Задморските стоки са все по-скъпи и по-скъпи, а на нашите цената пада. По-рано този, който пращаше кораби със стока из моретата, забогатяваше и се радваше на живота, а сега е съвсем друго. Колкото повече сили и пари влагаме, толкова повече обедняваме.
Ларс Арнт беше тъй приказно богат, че когато ме отпрати от Тарквиния, и през ум не му мина, че всъщност не разполагам с никакви средства. Бях се превърнал в просяк, тъй като златната верига, подарък от Ксенодот, отдавна бе разделена на халки и продадена още в Куме, където ми се наложи да издържам и другарите си, а нащърбения си меч и щит трябваше да продам в Тарквиния. Ето защо аз тръгнах пеша към Цере. Чувствах се толкова изтощен, че не исках да се хващам на работа на никакъв кораб.
С настъпването на зимата военните действия между Рим и етруските земи бяха прекратени, тъй че не се страхувах от грабители. Вървях, без да бързам, и виждах само тъжни гледки наоколо — опожарени полета и овошки, изгорели къщи и белеещи се по земята кости на убити животни. Живописният и някога многолюден край се бе променил до неузнаваемост — дори и пастирите бяха отвели стадата си високо в планините. Печален беше пътят ми…
Когато най-сетне се възкачих отново на Яникулския хълм и далече под нозете си различих жълтите води на реката, моста и стените на Рим, а на отвъдния бряг на реката видях храма, аз осъзнах, че войната не беше пощадила града. Римските земи бяха изпепелени от огненото й дихание. Но имението ми бе оцеляло и порасналата стройна и загоряла от слънцето Мисме изтича да ме посрещне.
— Преживяхме много несигурни времена — заразказва тя. — Дори не успяхме да избягаме от Рим, както ти ни беше казал. Когато етруските дойдоха, те забиха свещени колчета в земята ни и след това никой не ни докосна. Даже и добитъкът оцеля, слава на боговете! Жътвата беше добра и успяхме да скрием зърното, тъй че се надяваме дори да забогатеем сега — цената на хляба се е вдигнала тройно! А като имаме пари, ти ще ми купиш нови дрехи и сандали, нали, Турмс? Задето тъй добре се погрижих за всичко!
Досетих се, че Ларс Арнт е направил нужното имението ми да остане непокътнато. Но това сега се оказа в моя вреда — много скоро градската стража ме задържа и ме хвърли в тъмницата. Килията ми се намираше под земята и вътре беше ужасно студено. По стените на затвора ми се стичаше ледена вода, а ложето ми беше купчина изгнила слама. Оскъдната си храна делях с плъховете, а вода ближех от тази, която се стичаше по каменните стени… Не беше чудно, че се разболях от треска, тъй че почти не бях на себе си и чаках с нетърпение да дойде смъртта и да ме избави от мъките.
Тъй като бях много болен, не можаха нито да ме разпитат, нито да ме осъдят. Всъщност се отнасяха с мен като с незначителен човек и арестът ми беше просто управнически ход — трябваше да се намери някой, който да бъде посочен с пръст като виновник за неудачната война. Делата ми не интересуваха никого и консулите изобщо не ги беше грижа дали съм още жив или вече съм издъхнал в затвора.
Колкото и да е странно, останах жив. Треската отмина и една сутрин се събудих с бистра глава и с ясни мисли, но бях толкова слаб, че едва можех да повдигна ръката си. Когато робът, страж в тъмницата, забеляза, че съм се пооправил, той пусна Мисме при мен. Докато бях болен, тя всекидневно бе извървявала пътя от имението ми до тъмницата само колкото да я пуснат за малко да се види с мен. Навярно бях оздравял благодарение на храната, която ми бе носила при посещенията си. Стражът разказваше, че понякога, когато съм идвал на себе си за кратко време, съм изяждал бързо-бързо донесената ми от Мисме храна. Самият аз не помнех нищо подобно и описваният от роба апетит ми се струваше неправдоподобен, тъй като бях отслабнал ужасно и ребрата се четяха под кожата ми.