Последните думи на Мисме препълниха чашата на търпението ми. В душата ми забушува истинска буря. Усетих ярост и ненавист и призовах всички богове — земни и подземни — да чуят проклятието ми. Прокълнах Арсиное и в живота, и в смъртта за нейното жестоко престъпление. Тя ме бе разделила с детето ми! Тя бе издевателствала над невинната Ханна! Не, за прошка не можеше да става и дума! Проклятието ми прозвуча тъй ужасно, че Мисме запуши ушите си в уплах. Замълчах чак когато усетих тъпа болка в гърдите си: осъзнах, че навярно Ханна отдавна е мъртва и детето ми — безследно изчезнало. Търсенето му би било губивреме, тъй като финикийските собственици на публични домове пазеха ревниво тайните си. Ако Ханна бе попаднала в някое от тези проклети места, тя не би могла да се освободи. Арсиное го знаеше много добре.
Най-накрая се поуспокоих и осъзнах, че плаша много Мисме с проклятията си и с укорите, които сипех върху себе си. Ето защо казах:
— Права си — по-добре е да не ходиш при онази жена. Ще измисля нещо друго, за да не зависиш от нея.
Въпреки уверенията усетих, че ме обзема отчаяние. Та как бих могъл в сегашното си състояние да защитя Мисме? Трябваше да се надявам единствено на нейната съобразителност и изобретателност. Обясних й шепнешком къде е закопана златната волска глава и й забраних да се опитва да я продава в Рим. Най-добре би било да опита да отчупи парченца злато от главата и да ги продаде в някой етруски град в случай на крайна нужда. Най-накрая я прегърнах, целунах я и проговорих:
— За мен се грижи моят дух пазител, тъй че не се вълнувай за съдбата ми, а от днес нататък се погрижи само за собствената си орис. Надявам се, че и ти си под закрилата на някое от божествата, което няма да те изостави в беда. Прощавай, Мисме!
Тя ми обеща да се държи предпазливо и да не идва вече в тъмницата, за да не привлича излишно внимание, след което се разделихме.
През следващата нощ сънувах странен сън — като че ли в подземието се появи прегърбена старица, която прикриваше лицето си с краищата на кафявия си плащ и ме гледаше през пръсти. В съня си аз я познах и й се доверих, но когато се събудих, не можех да си спомня коя всъщност беше тя. Все пак този сън ми даде нови сили и всели надежда в душата ми.
Една сутрин ми бе заповядано да се измия и да облека чисти дрехи. След това ме отведоха в дома на правосъдието и ми зададоха въпроси. Попитаха ме защо етруските, които бяха разграбили всичко наоколо, бяха забили свещени колчета в имението ми и го бяха пощадили. Отговорих, че сам не разбирам и не съм в състояние да отговоря на този въпрос, тъй като през това време бях в Сицилия, в редовете на тиренската войска. В края на краищата предположих, че всичко е защото имам много приятели етруски.
Беше хладна утрин и под столовете на консула и квестора бяха поставени мангали с въглени. В залата почти нямаше публика, тъй че никой не се погрижи да бъда показан на народа. Въз основа на собствените ми твърдения съдиите стигнаха до извода, че съм виновен в измяна през военно време. Единственото, което ги интересуваше, беше как да постъпят, за да могат да ме накажат със смърт — та аз не бях римски гражданин. Те стигнаха до извода, че пред закона всички са равни — още повече че аз владеех обширни земи на границата с Рим, което би ми дало възможност да получа римско гражданство, стига да го исках. Но не можеха да ме хвърлят от скалата на смъртта, тъй като, както споменах, не бях гражданин на Рим. Ето защо решиха, че трябва да бъда умъртвен с отсичане на главата, макар да не заслужавах такава милост, понеже бях предател. Изпълнението на присъдата беше отложено — с надеждата да се посъбере малко народ, който да наблюдава събитието. Както е известно, римляните много обичат подобни зрелища и вечно изискват от сената подобни неща.