— Виж, Турмс — рече весталката, — боговете наистина се грижат за теб. Те забулиха града с мъгла, за да улеснят бягството ти…
Тя ме побутна леко напред и аз повече не се обърнах към нея, тъй като знаех, че не са й нужни моите благодарности. Мъглата наистина беше някак необичайна, тъй като заглушаваше и шума от стъпките ми. Полските братя ме наобиколиха и когато тръгнахме, те ме поддържаха с ръце — явно бях много отслабнал по време на болестта в затвора.
Стражите на моста се отвърнаха от нас, когато забелязаха, че се приближаваме подобно на сенки. За последен път минавах по римския мост и вдъхвах миризмата на конски и кравешки изпражнения по него, за последен път слушах скърцащите дъски под нозете си, същите дъски, по които бяха стъпвали хиляди и хиляди нозе. Мъглата беше толкова гъста и неподвижна, че не можах да видя водите на Тибър и до мен достигна само ласкавият и спокоен плясък на водите му. Реката като че ли се прощаваше с мен.
Исках да се отбия до имението си, за да го погледна за последен път, но полските братя не ми позволиха, а казаха тихо:
— Не се вълнувай за полетата. Не се вълнувай за робите. Не се безпокой за добитъка си. Ще се погрижим за всичко, обещаваме ти. Не се отбивай от пътя си.
Те постлаха плащовете си до последния пограничен стълб на север и седнаха на влажната от росата земя, като ме обкръжиха. Мъглата започна да се вдига и повя лек ветрец. Полските братя извадиха отнякъде ечемичена питка, разделиха я помежду си, но на мен не дадоха нищо. След това пиха вино от някакъв глинен съд, но отново не ме нагостиха.
Северният вятър се усилваше и скоро от мъглата нямаше и следа. Над главите ни засия утринното слънце. Тогава братята станаха и ми подадоха една торбичка с хляб и вино за из път, след което аз внимателно пристъпих в етруските земи. Нещо в дълбините на душата ми ми подсказваше, че всичко върви както трябва. Северният вятър повя в лицето ми и аз усетих как кръвта във вените ми се раздвижи, макар местността, в която се бях озовал, да ми беше непозната.
7.
Пътят ме водеше на север. Бях съвсем свободен, отърсил се от тежестта на предишния си живот като от ненужно бреме. Болестта ме беше напуснала и аз се чувствах лек като перце и сякаш не вървях, а летях. Слънцето сияеше възхитително, очите ми блуждаеха из бездънното синьо небе, гледаха радостно към блестящата зелена трева. Вървях и се усмихвах, а пролетта ме съпровождаше, птиците пееха, ручеите бълбукаха. Понякога ръмеше топъл пролетен дъждец…
Свърнах от широкия път и закрачих по тесни пътеки. От време на време се спирах до някой извор, за да си отдъхна, и слушах свирките на пастирите. Вървях на север. Ята от птици се виеха над главата ми, а сутрин ме събуждаха крясъците на дивите гъски.
Целият тръпнех, предвкусвайки скорошната радост и щастие. Не мислех за нищо особено и не очаквах нищо, но някакъв глас сякаш ми нашепваше, че вървя в правилна посока — там, където най-сетне ще позная себе си. Не се опитвах да се вглеждам много напред, тъй като разбирах вече, че ще дойде време и всичко ще ми бъде разкрито. Бях безгрижен като птиците над главата ми.
Не бързах. Почивах си в колибите на пастирите и в бедните къщурки на земеделците. Понякога ми се случваше да преспя и под открито небе, по склоновете на напечените от слънцето хълмове. Пиех вода от изворите и все още ядях от хляба на полските братя. Чувствах как крепна и как в жилите ми потекоха отново сили. Като че ли се бях подмладил и повече не ме мъчеха съмнения, а с всяка крачка тялото ми се отърсваше от отровата на миналото. Нищо не ме гнетеше, от нищо нямах нужда и не мислех за нищо…
Най-накрая на хоризонта се издигнаха планини, над които се носеха бели купести облаци, а след това видях плодородни поля пред себе си, долини, лозя и сребристи маслинови дървета. Недалече на едно възвишение се беше прострял град. Разгледах добре обраслата му с трева каменна стена, каменната арка на вратата и разноцветните покриви на къщите. Нозете ми затрепериха и този трепет сякаш се усети в земята под мен. Но аз не влязох в града, тъй като знаех много добре, че трябва да се покатеря на върха на съседната планина. Тръгнах нагоре, пробивайки си път през храсталаците, плашейки птиците, които излитаха изпод краката ми. Пред бърлогата си се припичаше лисица, но щом ме видя, тя скочи и се шмугна в храстите. Усещах, че наоколо има много диви зверове… След това чух пукот на съчки и пред мен застана горд елен с изумително красиви рога, който се понесе леко нагоре по склона. Аз се спъвах о камъните, плащът ми се раздра от дивите къпини, дъхът ми се учести, но продължавах да пълзя, помагайки си с ръце. Чувствах, че светинята е вече съвсем наблизо. Най-накрая се спрях, изправих се и се усмихнах. Вече не бях сам, а бях станал част от тази гора, от тази планина, от това небе, от тази земя и от този въздух.