Видях гробниците със свещените обелиски пред тях, видях навесите на живописците и каменоделците. Видях и свещената стълба, но не се спрях, а продължих, тъй като исках да се изкача още по-нагоре, там, където духаше поривист вятър. Небето над главата ми беше безоблачно, но този вятър шумеше в ушите ми така, както щеше да шуми след много години — когато в съвсем други одежди щях да се изкача по стълбата към могилата си, донесъл в черна глинена чаша камъчетата на този живот. Дори и ако тези записки пропаднат, дори и ако паметта ми изневери, аз все пак ще си спомня някой ден историята на живота си, стига да погледна към камъчетата. Вятър, силен вятър ще духа и тогава, а небето ще си остане синьо и безоблачно.
Далече на север се ширнаха водите на езерото ми, моето красиво езеро, което блестеше пред сините планини. Познах го, стори ми се дори, че дочувам шума на тръстиката, вдъхвам познатия аромат на крайбрежните треви и пия от чистата му вода. После погледнах на запад — там, където като тъмносиня гугла се издигаше свещената планина на богинята. Най-накрая се обърнах към стълбата, обрамчена с изрисувани колони, и към свещения път, който водеше от долината нагоре по склоновете, осеяни с квадратни ниви, към града ми. Тази земя на зелените хълмове беше моята страна и страната на баща ми. Помнех я добре. Нозете ми и сърцето ми я познаха веднага, трябваше само да пристъпя към нея, и ми се струваше невероятно, че умът ми бе тънал в забвение толкова много години…
От радост паднах на колене и целунах земята, където се бях родил, целунах майка си и й благодарих, че след дълги странствания най-сетне бях намерил пътя към дома си.
По небето се носеше малък светъл облак. Аз тръгнах надолу, погледнах към тъмния жертвен източник и пристъпих към гробниците. Не се колебах ни най-малко. Положих ръката си на кръглия връх на една могилна колона, украсена с танцуващи елени, и прошепнах:
— Татко, татко, твоят син се върна.
След това седнах на топлата земя пред гробницата на баща си и ме обхвана чувство на покой и безопасност. Нищо вече не ме застрашаваше и аз с удоволствие разглеждах ярките статуи на богове по покрива на градския храм, осветени от лъчите на залязващото слънце. Без да усетя, бях заспал и се събудих чак сред нощ от тътена на гръмотевици. Отворих очи, видях зигзаговидни мълнии и по лицето ми се стекоха нежни дъждовни струйки. Гръмотевиците продължаваха да гърмят, а земята изведнъж затрепери — светкавица бе ударила върха на планината. Аз вдигнах тържествено ръце към небето и изиграх танца на бурята както някога, когато бях танцувал под проливния дъжд по пътя към Делфи.
Слънцето беше високо в небето, когато се събудих отново, разтреперан от студ. Скочих на крака и започнах да разтривам тялото си, за да се стопля. Забелязах, че ме бяха заобиколили неколцина живописци и каменоделци. Като видяха, че се бях събудил, тези хора, които винаги идваха тук да се трудят, отстъпиха уплашени назад, а стражът на гробницата дори вдигна заплашително оръжието си. В този миг към нас се приближи жрец на мълниите с венец на главата, облечен в широки свещени одежди. Той дойде при мен, смръщи вежди и се вгледа в лицето ми. После закри с лявата длан окото си и вдигна дясната си ръка нагоре, за да ме приветства.
— Струва ми се, че те познавам — каза развълнуван. — Твоето лице е изваяно от скулптори, то е рисувано и от художници. Тъй че — кой си ти и какво искаш?
— Търсих и намерих — отвърнах аз. — Нозете ми сами ме доведоха тук. Аз съм Турмс, син на баща си, и се върнах най-сетне у дома.
Един от каменоделците, възрастен посивял мъж, хвърли чука си и се разплака, след което коленичи на земята.
— Познавам го! — възкликна той. — Нашият цар се е завърнал при нас и е все тъй млад и прекрасен!
Той искаше да прегърне коленете ми, но аз го отстраних с думите:
— Не, не, грешиш, човече. Аз изобщо не съм цар.
Но двама от живописците вече тичаха към града, желаейки да разпространят първи радостната вест за моето пристигане. Жрецът проговори:
— Видях мълнии. Посветените знаеха, че ти ще дойдеш някой ден при нас, още преди девет години знаеха това, но мнозина бяха решили, че си се заблудил по пътя си. Никой не смееше да се намесва в божествените дела и да ти посочва правилния път. Един от нашите авгури дори те беше приветствал при идването ти в Рим и бе дал знак за теб на посветените, а и от върховния жрец на мълниите получихме известие, че си вече наблизо. Не случайно миналата нощ мълниите възвестиха възвръщането ти. Наистина ли си лукумон?