— Не знам — отвърнах аз. — Просто съм уверен, че съм си у дома.
— Прав си — каза жрецът. — Знай, че си син на Ларс Порсена. Ти прекара нощта пред гробницата му. Може и да не си лукумон, но чертите на лицето ти не лъжат. Безусловно принадлежиш към този древен род.
Видях как полските работници долу изоставиха плуговете си и волските впрягове и тичаха към свещения път, за да стигнат по-близо до нас.
— Нищо не ми е нужно — казах аз. — Нужна ми е само родината ми, тъй като от този ден нататък мога да живея само тук. Не мислете, че ме занимава мисълта за наследството. Аз не търся богатства и власт. Искам да ми разкажеш за баща ми.
— Градът ти се нарича Клузиум58 — отвърна жрецът на мълниите. — Той е град на черните глинени съдове и на вечните човешки лица. Откакто се помним, скулпторите и грънчарите на града ни са увековечавали човешките лица с обгорена глина, мек камък и с алабастър. Ето защо беше толкова лесно да те разпознаем. Ще видиш скулптурата на баща си, който почива там долу, в гробницата си. Фигурата му е увековечена с жертвена чаша в ръце върху капака на саркофага. В града също има негови изображения.
— Разкажи ми за баща ми — отново помолих аз. — Все още нищо не знам за произхода си.
Жрецът отвърна:
— Ларс Порсена беше могъщ владетел на страната ни. Самият той никога не се нарече лукумон и ние започнахме да го наричаме цар чак след смъртта му. Веднъж той завладя дори Рим, но не наложи на римляните прогонения от тях владетел, тъй като гражданите на този град не го обичаха. Вместо това Ларс Порсена посъветва римляните да въведат същия способ на управление, който съществува и в Клузиум. В града ни има двама управници, както и съвет от двеста души, а висшите длъжностни лица се избират всяка година. Вслушваме се извънредно много в гласа на народа. Предполагахме, че след като нямаме лукумон, не ни е нужен и върховен водач. — Когато беше млад, баща ти беше извънредно любознателен човек и пътешестваше много и дълго из различни страни — продължи жрецът. — Още като юноша той участва в похода на етруските към Куме. Когато претърпяхме поражение, той се запита: „С какво гърците са по-добри от нас?“ Ето защо той реши да тръгне на път и да се запознае с гръцките градове и с културата им, както и с обичаите им.
Изпод каменната арка на градските врати излезе тълпа хора в бели празнични дрехи и се насочи към нас. Някои се приближиха доста, но повечето се спряха на почтително разстояние. Селяните, отпуснали отрудените си ръце, ме гледаха и шепнеха:
— Лукумонът, лукумонът се е върнал!
Жрецът се обърна към тях и заяви:
— Това е синът на Ларс Порсена, който бе странствал дълго из далечни земи. Той дори не знае какво означава лукумон. Не ни пречете с глупавите си приказки.
Но селяните не млъкнаха, а напротив, възгласите им ставаха все по-силни:
— Той пристигна при нас с топлия дъжд! Той пристигна с нарастването на луната! Той пристигна в деня на полската благословия! — Те размахваха зелени клонки и продължаваха да викат: — Лукумонът е отново с нас!
Жрецът на мълниите се обърна към мен с раздразнение в гласа:
— Появяването ти смущава народа. Това не е на хубаво. Ако ти наистина си лукумон, трябва преди всичко да преминеш през изпитанието, което ще ти бъде наложено, и чак тогава да бъдеш признат. Всичко това обаче може да стане едва през есента, когато ще се събере съветът на дванадесетте града. Би било добре, ако дотогава се скриеш от очите на жителите на Клузиум.
Но тълпата около нас растеше, много хора дишаха тежко и учестено, уморени от дългия бяг. Повечето бяха облекли набързо празничните си дрехи и горяха от нетърпение да ме видят. Скоро към нас се приближиха авгурите с извитите си жезли и жреците, които притискаха към гърдите си свещени плочки от изпечена глина с издълбани по тях стихове и имена на богове. Тълпата отстъпи, за да им стори път, и те се приближиха към мен, желаейки да се вгледат в лицето ми, но изведнъж над главите ни се струпаха облаци и аз се озовах в сянката им. Единствено планината на богинята бе осветена от слънчевите лъчи.