Мисля, че е имал намерение да следи отдалече как раста и отдалече да се грижи за мен, без аз да подозирам, но неочаквани събития се намесили в неговите планове. Войната, която се разразила между Кротон и Сибарис, се бе оказала фатална за Сибарис и той бе направо изтрит от лицето на земята, та от четиридесетте му благородни рода се спасили само жените и невръстните деца, които успели да отплават с кораби към Йония, към Милет. Явно и аз съм бил с тях, тъй като не бих могъл сам да се добера до Етрурия, а в Сибарис, завзет от кротонците, би ме очаквала робска участ. Приятелят на баща ми загинал в защитата на града заедно с много други благородни мъже, макар за сибаритите да се говореше, че са изнежени и че са свикнали само на разкош и наслаждения. Преди да ме прати на път, той обаче спазил обещанието, дадено на Ларс Порсена, и въпреки тежките обстоятелства не разкрил на хората, с които бях отплавал, кой съм всъщност. Впрочем на другите явно не им е било до мен и моя произход — имали са достатъчно грижи и тревоги и без това. Когато се свършил траурът по разрушения Сибарис, жителите на този град се превърнали в досадни просители, от които всички искали да се избавят. През това време загинал и баща ми — ранен от разярен глиган по време на лов, той умрял от загуба на кръв в най-цветуща възраст — още ненавършил петдесет години. Мисля, че неговата слава ще живее вечно, поне дотогава, докато на земята все още има етруски.
Неговата неочаквана и странна смърт бе накарала някои хора да се замислят дали той все пак не е бил лукумон, макар да бе пазил всичко в тайна. Други пък твърдели, че Ларс Порсена не би могъл да бъде истински лукумон, защото е водил войни и че неговата смърт е наказание от боговете, тъй като се е намесил в политиката на Рим. В края на краищата глиганът е свещено животно на латините, по-старо и по-тайнствено от римската вълчица.
Посветените ме предупреждаваха с думите:
— Много владетели, дори управниците на големи градове, са започнали да употребяват титлата „лукумон“ като нагледен знак на властта си, без изобщо да са истински лукумони. Но това все пак може да бъде простено. Няма обаче нищо по-лошо от лъжливият лукумон, който се представя за истински и който се преструва дори пред себе си, че е действителен лукумон. Такъв човек лесно може да се свърже с боговете на мрака и да заблуди тези, които търсят истината. Но боговете рано или късно ще изобличат лъжата и народът му ще го накаже.
През това лято ме посетиха сестрите на баща ми. Те искаха да се запознаят с мен, но не се и опитаха да ме прегърнат, а децата им ме гледаха с широко отворени удивени очи. Увериха ме, че ще разделят с мен наследството на баща ми и всичките негови съкровища, без да искат никакво доказателство за произхода ми, но когато им казах, че съм се върнал в Клузиум съвсем не заради наследството си, те въздъхнаха с облекчение. Би им било трудно да убедят достойните си съпрузи, че е нужна нова подялба на наследството на Ларс Порсена, макар у етруските да е прието жените да са равноправни наследници с мъжете. Нашите жени са дотам самостоятелни и горди с произхода си, че и синовете им носят както името на баща си, тъй и името на майчиния си род. От лелите си най-сетне узнах пълното си име, което гласеше: Ларс Турмс Ларкхна Порсена, тъй като майка ми била от древния род на Ларкхна.
За нея говореха, че се отличавала с изключителна красота, но имала склонност към тъга, типична за най-старите етруски родове. Обичала особено много самотата. Баща ми пък произлизал от друг вид семейство — от много по-млад и по-многочислен род. Той получил правото да се ожени за майка ми чак когато извоювал военна слава и донесъл приказни трофеи в града си. Говореха също, че майка ми, още малко момиченце, подхвърлила веднъж ябълка на баща ми, когато се забавлявала заедно с другарките си край реката и го видяла да минава наблизо.
Сродниците ми, с които ме свързваха тесни кръвни връзки, си останаха някак чужди за мен. Те страняха и не разговаряха с мен повече, отколкото другите граждани на Клузиум. Явно очакваха с любопитство деня на изпитанието ми.
През лятото юношите на града се подготвяха усилено за есенните състезания. Сред младите мъже трябваше да бъде избран най-красивият и най-силният, който да представя Клузиум на игрите, където се избираше водещият град на съюза за следващата година. Щастливецът бе увенчаван с венец и получаваше свещения щит и меч на града, за да свикне да борави с тях. Всъщност жреците говореха, че изходът от тези игри не е имал никакво обществено значение от сто години насам. Победителят получаваше само девойката, предназначена да бъде жертва на боговете, той я освобождаваше и градът му заемаше почетно място до следващата есен, но всичко това беше просто стара традиция.