Слушах разсеяно разказите за старите обичаи, тъй като колкото и да се стремях, не откривах у себе си никой друг, освен Турмс, сина на Ларс Порсена. Живеех в прохладни покои, сред изумителни вази и статуи, спях на меко ложе, пиех вино и ядях вкусна храна, тъй че отстрани погледнато сякаш не можех и да мечтая за нищо друго. Но на мен все не ми достигаше нещо и това чувство ме преследваше в дълбините на душата ми. Ако знаех само какво точно не ми достигаше! Но напразно чуках на вратата на сърцето си.
С времето започнах да се разбирам по-добре и да се чувствам по-щастлив. Само понякога изпадах в тъга и усещах колко тежко и неповратливо е смъртното ми тяло, колко велика е властта му над мен. В нощите, когато на небето изгряваше пълната луна, в сънищата ми се появяваше дивата богиня девственица. На тясното й лице четях заплаха. Родената от морската пяна също ме навестяваше и ме изкушаваше със златните си къдри и с ослепително бялото си тяло. Тя искаше отново да се свържа със земята и да се задоволя със съдбата на простосмъртен.
Все пак — готов съм да повторя — това беше най-щастливото лято в живота ми. Когато настъпи есента, ме обзе дълбоко униние и не изпитвах вече никаква радост. В определения ден се отправих към свещеното езеро, придружен от представители на града. Не ми се наложи да направя и крачка пеша, нито пък да яздя кон или муле, тъй като бях отведен в закрита носилка, поставена на колесница, теглена от бели волове. Рогата им бяха украсени с червени пискюли, които забелязах, когато се осмелих да открехна едва-едва завесите на носилката.
В същата колесница бяха изнесени от града и двата бели обелиска от градския храм на променливия бог.
Още веднъж ми предстои да преспя на ложето на боговете и да вкуся от храната им, докато смъртна пот оросява челото ми. Ето защо, аз, Турмс, бързам да завърша разказа си, за да мога да изпълня всичко, което ми е предначертано.
Книга десета
Пирът на боговете
1.
Най-бистрото и най-синьото от всички езера, които бях виждал някога, беше свещеното езеро на народа ни. То бе обкръжено с високи планини от всички страни. Когато го видях за първи път, езерото бе тъмно и спокойно в есенния си блясък. Видях храмовете. Видях и древния каменен кръг. Видях извора на нимфата Бегоя. Видях клисурата, из чиито дълбини се бе появил бог Таг, за да произнесе предсказанията си. Може би сега те бяха някъде другаде. В Тарквиния имаше хълм, наречен на името на бог Таг. В Рим имаше извор, посветен на Егерия, сиреч на Бегоя. Но традициите пазеха свещените места и във Волсиния.
Най-свещен за мен беше храмът на менливия бог Волтумна59. Той бе построен от камъни и бе украсен с много колони. Вътрешността му беше празна, но храмът се пазеше от фигура на Химера, излята от бронз. Химера бе красива фигура на същество, в чието тяло можеше да се видят лъв и змей. Със своята променливост то обединяваше подземните, земните и небесните сили. Победоносната Химера пазеше празните стаи на Волтумна. Според гърците техен герой, който яздел крилат кон, победил и убил Химера. Още в младостта си видях доказателството за това в Коринт — извора на Пегас. Но у народа ни живее все още образът на Химера, символ на променливостта и изменението. Този образ гърците не са могли да погубят.
На есенния празник се бяха насъбрали много хора от различни краища на Етрурия. Да стъпват из свещените земи и да живеят в свещените колиби се разрешаваше само на посланиците на градовете и на свитите им. Несвещеният Волсиния, голям и богат, се разстилаше под хълма на два дена път от езерото. Той се славеше със занаятчиите си и с изящните си стоки. Празникът на есента носеше големи приходи в града. А в другия, в свещения Волсиния, който беше на брега на езерото, всякаква търговия беше забранена.
През първия ден на празника бях отведен в дома на Съвета, където се събираха посланиците на дванадесетте града. Само двама бяха лукумони, петима други използваха тази титла, признавайки, че не са истински лукумони, един беше цар, избран от народа, а четиримата останали представляваха съветите на градовете си. Сред тях беше и посланикът на Клузиум. Някои от тези мъже бяха много млади, като например Ларс Арнт от Тарквиния, който беше дошъл тук на мястото на баща си. Всички носеха свещените плащове на градовете си. Те ме изгледаха с нескрит интерес.
59
Бог на Волсиния, римско име Вертумна; покровител на растежа, градините, годишния кръговрат и търговията. — Б.пр.