Выбрать главу

Когато на острова настъпи мрак, Дионисий ме дръпна настрани. Постояхме така, вдишвайки хладния въздух, напоен с приятния аромат на див карамфил, който се носеше около храма. После той почеса брадата си и проговори:

— Турмс, ти си учен човек… Ето защо искам да ми помогнеш. Не бих желал да обиждам старците и бога им, но друг изход няма: чака ни опасно плаване и не ми се ще да губя повече хора. Реших, с добро или насила, да взема със себе си едного от наследниците на Асклепий. Някой не особено стар, за да може да издържи неволите на плаването, но обучен да лекува рани, морска треска и други болести. Би било добре ако владее финикийски. Всъщност местните жреци обикновено говорят този език…

— Безумец! Какво си намислил?

Той ме погледна сърдито, с болка в тъмните си очи, сякаш изпитваше угризение, и извика:

— Турмс, нима не разбираш, че персите са завладели всички бойни кораби — от Кипър до Финикия и дори по-далече, отвъд Египет! Морето е открито, като стомах на добиче. Бог Кайрос да ми е на помощ! Да живее покровителят на сполуката!

— Кълна се в безсмъртните! — не вярвах на ушите си. — Благородна е войната, целяща свобода, съвсем друго е разбойничество по моретата. Животът на пирата е кратък, а смъртта му — страшна и безславна. Всички го преследват, за него няма никъде пристан и името му е прокълнато!

— Нима ти, Турмс, осквернителят на храмове, ме укоряваш? — облещи се Дионисий.

— Ние с Дорией няма да тръгнем с теб — казах аз твърдо.

— Ами останете си тук! — присмехулно ми рече Дионисий. — Поживейте при гостоприемните жреци и се опитайте да обясните на персите кои сте и откъде сте се взели. До среща на брега на Стикс, макар че, кълна се, дълго ще има да ме чакаш там!

Въздъхнах и се замислих как да изпълня заповедта му. Поозърнах се и забелязах набит млад мъж, който стоеше отделно от другите. Махнах му и извиках за поздрав, защото фигурата му ми се стори позната. Но когато той се обърна, видях, че в ръцете си държи ескулаповия жезъл. Беше с кръгло лице, живи очи и намръщено чело.

— Кой си ти? — попитах аз. — Стори ми се в тъмнината, че те познавам.

— Наричат ме Микон — отговори той. — Аз съм от посветените, но не те помня. Би ли ми дал някакъв знак?

— Микон? — повторих аз. — В похода срещу Сарди с нас беше и един грънчар от Атика — той също се казваше Микон. Беше тръгнал на война, за да припечели пари и да си открие работилничка, но се върна в Атина пак тъй беден, както беше тръгнал. Той беше истински великан — нозете му бяха като стволовете на дъбове. Рамо до рамо с него битката с персите не изглеждаше тъй страшна. Ала никога не го почувствах тъй близък, както теб сега, когато се появи пред мен…

— Идваш точно навреме, чуждоземецо — каза Микон. — Обзели са ме неспокойни мисли и не мога да си намеря място… Какво искаш?

Опипах почвата като започнах да хваля остров Кос, светилището на Асклепий и мъдрите му лечители. Той възрази:

— Побелялата глава и брада невинаги са знак за мъдрост. Изкуството на Целителя се предава от поколение на поколение и наистина лечителят изписва с жезъла си ореол на святост около себе си, но в сянката му може да се скрие и глупостта.

— Разбира се, не само вашият остров е известен — внимателно прибавих аз. — Говори се, че най-добрите лечители в целия свят живеят в град Кротон, на брега на Италия. Един от тях е изцерил дори великия цар на персите, който го е оставил в своя дворец.

— Във войската на великия цар има и много гърци — каза Микон. — И те не са лоши гърци…

— Не си прав — възразих аз. — Гръцкият роб е винаги лош грък, дори да е затрупан до гърлото със злато.

— А нима ти самият не си роб? — проговори той. — Нима си свободен от оковите на собственото си тяло? Всички ние сме роби, докато живеем на земята.

— Да не би да си от орфиците? — попитах аз. — Привлича ли те орфическото учение?

Микон поклати отрицателно глава.

— Знам само едно: нищо на този свят не е без значение, но в повечето случаи смисълът на нещата е скрит от нас. Само понякога сполучваме да отгатнем по нещичко, и то единствено тези от нас, които притежават дара на ясновидството. Има скрит смисъл и в това, че се срещаме днес. Погледни — тънкият сърп на новата луна блести над морето като златен накит… Може би ти си пратеник на Артемида, без дори да го подозираш.