— Нека да се карат с Рим, ако тъй им е угодно. Рим, така или иначе, не може да бъде победен. Ти самият знаеш, че Рим е град на баща ти, свързан с тайни отношения с родния ти град. Ако Рим падне, ще падне и Клузиум.
Аз поклатих глава:
— Сега засега знам прекалено малко. Посветените в Клузиум не ми споменаха нищо подобно.
Той сложи ръката си на рамото ми:
— Колко си красив и колко си силен, Турмс! Щастлив съм, че мога да те видя преди смъртта си. Когато си до мен, се чувствам подмладен… Не се доверявай много-много на посветените. Повечето от тях просто заучават наизуст мъдрите книги и зазубрят заклинанията и всички тънкости на обредите и жертвоприношенията — те не знаят и не умеят нищо друго. Все още не е дошло времето да ти откривам тези неща, но аз съм стар и по-нататък може и да забравя да разкажа някои важни неща на сина на Ларс Порсена. Баща ти покори Рим и властва над него няколко години. През това време той вникна във всички градски дела. Дори се опитваха да го убият — толкова силна беше ненавистта на римляните към него. В свещената пещера на Егерия баща ти се срещна със старшата весталка, която му прочете и изтълкува предсказанията на боговете. Той повярва на мъдрата жена и се отказа доброволно от Рим, макар че според знамението беше успял да свърже съдбините на Рим с тези на Клузиум. Тъй че, ако Клузиум изпадне в беда, Рим е длъжен да му се притече на помощ. Тъй е записано в свещените книги на Рим и това е потвърдено на пира на боговете. Ларс Порсена сметна това съглашение за много по-важно, от който и да е държавен договор, който лесно би могъл да бъде нарушен — още повече ако се има предвид, че в Рим не се вслушват в гласа на народа. Разбира се, патрициите и консулите винаги са се стремели това съглашение да не получи гласност, тъй като римляните са горди и независими. Но древните народи знаят за съглашението и помнят връзката между Рим и Клузиум.
— Не само това — продължаваше старецът, — а на Клузиум му е забранено да участва във война с Рим. Той е длъжен да застане на тяхна страна, ако неприятелски настроени съседи ги нападнат. Ако се случи тъй, че етруските започнат война с Рим, Клузиум няма да може да се обедини с братските си градове, а ще трябва да застане срещу тях, иначе ще загине. Това е свещеният дълг на Клузиум и дори самите богове слязоха на земята, за да го потвърдят. Единственото споменаване за това съглашение се е съхранило в търговските договори. Нито една сделка не може да бъде сключена от римлянин, ако в документа не са включени следните думи: „Това е земя на Порсена“, или „Това е дом на Порсена“, или „Това е собственост на Порсена“. Та нали някога Рим принадлежеше с цялото си движимо и недвижимо имущество на Ларс Порсена.
Спомних си, че някога и аз се чудех на този странен обичай, дето трябваше да бъде следван в Рим от всеки, който искаше да направи законна сделката си. Разбрах също защо съдбата ме бе отвела в пещерата на Егерия още на първия ден от пристигането ми в Рим. Разбрах защо трябваше да се измия със свещените води на извора й. Аз просто следвах стъпките на баща си и старшата весталка ме беше разпознала.
Цели седем дена посланиците обсъждаха вътрешните въпроси на Етрурия и решаваха пограничните спорове. Усещах, че на душата ми започна да олеква. Не избягвах хората, бродех навсякъде, смеех се и виках заедно с тълпата, която следеше ритуалните състезания. Но когато ме разпознаваха, аз неизменно се оказвах сам насред кръг от хора и всички ме гледаха със страхопочитание. Ето защо понякога търсех самота и спокойствие, за да мога по-лесно да обмисля всичко, което се случваше. Няколко пъти се събуждах на върха на близката планина, направо под звездите. Не изпитвах глад и жажда. Радостта бе влязла в плътта ми и в кръвта ми — тя пронизваше цялото ми същество. Нямах никакви грижи и ако понякога в душата ми се зараждаше тревога, достатъчен беше един поглед, докосване или приятелска дума от страна на двамата лукумони, за да се успокоя напълно и да престана да се измъчвам.
След това започнаха жертвоприношенията и провежданите с тях най-древни ритуални игри. Жертвоприношенията се извършваха в храма, а състезанията се провеждаха на ограденото с каменна стена игрище. Лукумоните и представителите на градовете седяха на носилки, постлани с меки тъкани и възглавници. Всички, на които беше позволено да стъпват по свещената земя, се трупаха зад представителите на града си, а останалата тълпа се беше настанила из околните хълмове или по покривите на близките къщи. Оказа се, че целият долен Волсиния бе дошъл да гледа игрите. Не се разрешаваше да се вдига шум, нито дори да се смеят хората на висок глас, тъй че игрите се провеждаха в дълбока тишина.