Аз също взех участие в жертвоприношението на бога на мълниите. Избраха ме и аз трябваше да извърша обреда на каменния трон на бога и сам да положа даровете си. Подстригах косите си, хванах с мрежа рибки от свещеното езеро, със собствените си ръце извадих луковици от земята и поднесох даровете си. Молитвите пък бяха произнесени от жреца на мълниите във Волсиния, тъй като аз не ги знаех. След това той съобщи на хората за знаменията, които бяха забелязани в храма на острова през предишната година. Тези знамения бяха неблагоприятни единствено за Вейи. Яркочервена мълния беше блеснала само за този град. Другите етруски градове нямаше от какво да се опасяват през следващата година.
В деня на бог Турмс на мен ми се падна да избера жертвена овца от едно голямо стадо. Всички животни бяха прекрасни — чисти и здрави. Овцата, която избрах, тръгна послушно с мен към олтара и не се възпротиви на ножа на жреца. Когато кръвта й текна в жертвените съдове, жрецът разряза корема на животното и извади черния дроб. Той се оказа с нужния цвят и форма, само че беше два пъти по-голям от обичайното. Жрецът не се зае да търси знаци и предзнаменования по него, а показа дроба на другите събрали се наоколо жреци, които ме погледнаха почтително и склониха пред мен глави, след което отстъпиха няколко крачки назад. Поведението им ми подсказа, че ме признават за лукумон.
На следващия ден лукумонът на Волсиния ме извика при себе си. Когато отидох там, стареца го нямаше, а в преддверието на дома му седеше непознат човек, който сякаш чакаше в напрежение нещо важно. Щом чу стъпките ми, той каза:
— Ти ли си, Дарителю? Сложи длани на очите ми и ме изцери!
Отвърнах, че не съм лечител, а само гост на стопанина на дома. Но слепият не ми повярва. Той повтаряше настойчиво молбата си и аз положих длани на очите му само от състрадание към него. Той хвана здраво китките ми и дълго време не ме пускаше. Докато стояхме така, усещах, че част от моите сили се вливаше в него. Започна да ми се вие свят. Най-накрая аз отдръпнах ръцете си. Той въздъхна дълбоко и ми благодари, сам закри очите си с ръце и продължи да седи на мястото си.
Когато влязох в покоите на лукумона, видях, че на одъра му лежи момиченце — бледо като смъртник. То се топлеше на огъня на мангала и ме гледаше уплашено. Попитах го къде е лукумонът и то отвърна, че старецът ей сега ще се върне. Показа ми къде да седна — в края на одъра и ме помоли да изчакам.
— Болна ли си? — попитах аз.
Вместо отговор момичето отметна завивките и ми показа краката си. Видях, че са съвсем съсухрени. Иначе беше хубавко, макар и много слабо и бледо. Малката ми разказа, че осакатяла, откакто била нападната от бик на седемгодишна възраст. Оттогава не можела да ходи. Без никакво стеснение тя ми показа белезите от рога по краката си и ми прошепна тревожно:
— Ти си толкова добър и красив, Дарителю. Моля те, разтрий краката ми. Още щом се приближи до мен, и те започнаха много да ме болят!
Не умеех да разтривам като лечител, но още от младостта си се бях научил да помагам на бойните си другари, когато ги боляха мускулите. Ето защо се заех най-старателно да разтривам краката на момичето, тъй като знаех горе-долу как се прави. Струваше ми се, че пипам леко, но малката стенеше от болка. Исках да спра и да стана, но тя извика:
— Не, не, моля те, не спирай!
Все повече и повече ми се въртеше главата.
Най-накрая в стаята се появи старият лукумон и попита:
— Какво правиш, Турмс? Защо мъчиш бедното момиче?
Аз отвърнах:
— То ме помоли.
— А нима помагаш на всеки, който те помоли, Турмс? Даваш ли на всеки просяк милостиня? Нима не знаеш, че има добри, но и лоши мъченици? Има хора, които страдат по собствена вина, и такива, които страдат невинно. Можеш ли да ги различиш?
Помислих и отвърнах:
— Девойката не страда по собствена вина и не това е най-важното. Когато виждам, че на някой човек му е зле, за мен не е важно дали той е добър или лош, виноват ли е или е невинен. Според силите и уменията си аз помагам на всички. Не е нужно човек да е голям мъдрец, за да разбере това.