Лукумонът кимна, започна да ми възразява, но сам се прекъсна, удари по бронзовия гонг и заповяда да бъде донесено вино. После каза:
— Много си блед. Лошо ли ти е?
Все още ми се виеше свят, а ръцете ми трепереха от преумора, но отвърнах, че се чувствам добре. Беше ми оказана голяма чест с настоящата покана в дома на лукумона, тъй че нямах право да се жалвам и да развалям настроението на стария човек.
Изпихме по чаша вино и аз наистина се почувствах по-добре. От време на време лукумонът се вглеждаше внимателно в момичето, а то изобщо не го изпускаше от погледа си, сякаш чакаше нещо. След това в покоите влезе лукумонът на Волтера и ни поздрави. Старецът му наля вино в черна глинена чаша, погледна отново към момичето и каза:
— Стани, дете мое, и върви!
За мое най-голямо удивление момичето се усмихна, надигна се от постелята и започна да мърда стъпалата си. После седна, подпряно с ръце на ложето, и спусна краката си надолу. След известно колебание се надигна и направи неуверена крачка напред. Исках да стана и да го придържам, но старецът ме спря с жест. Тримата седяхме, затаили дъх, и гледахме девойката. Тя направи още една крачка, после още една и най-сетне тръгна да обикаля стаята, придържайки се с ръка за нашарената дървена стена.
През смях и плач тя викаше:
— Мога да ходя, вижте, мога да ходя! — После протегна към мен ръце и взе да прекосява неуверено стаята. Когато стигна до мен, падна на колене и започна да целува нозете ми.
— Лукумон! — шепнеше тя. — Ти си лукумон!
Както тя самата, тъй и аз бях изумен от неочакваното й оздравяване. Казах:
— Та това е чудо!
Старият лукумон се усмихна добродушно:
— Ти го извърши, силите дойдоха от теб, лукумоне!
Аз закрих лицето си с ръце:
— Не, не, не се подигравай с мен!
Старецът кимна на лукумона на Волтера. Той стана и отиде до преддверието. После извика:
— Влез и покажи очите си, ти, който вярваш!
Мъжът, който седеше все още там, влезе, притискайки с длани очите си. От време на време той отпускаше ръцете си, отваряше широко очи и възклицаваше. Накрая извика:
— Аз виждам! Аз виждам! — Дойде пред мен и ми се поклони, после вдигна ръка нагоре, за да ме поздрави с благоговение: — Ти го направи! Ти си лукумон! Аз виждам! Виждам те и виждам сиянието около главата ти!
Старият лукумон обясни:
— Този човек беше сляп от четири години. Той е моряк и веднъж, когато защитавал кораба си от пирати, някакъв брадат великан го ударил по главата. Брадата му закрила цялото небе. От този миг нататък човекът престанал да вижда.
Огледах се наоколо и реших, че съм препил от виното.
— Присмивате ми се — казах накрая. — Нищо не съм направил, тъй като нищо не умея.
И двамата лукумони заговориха в един глас:
— В теб живее могъща сила и ти можеш да се възползваш от нея… Разбира се, стига да поискаш. Време ти е сам да осъзнаеш, че си роден за лукумон. Ние отдавна вече не се съмняваме в това.
Гледах възторжените лица на момичето и на моряка, който доскоро не можеше да вижда, и не можех да повярвам, че оздравяването им се дължи на мен.
— Не! — продължавах да упорствам. — Не са ми нужни такива сили! Страхувам се от тях! Та аз съм само човек.
Старият лукумон се обърна към изцелените:
— Вървете си с мир и принесете благодарствени жертви на боговете. Помнете: давайте на другите и тогава и самите вие ще се сдобиете с блага!
Той протегна ръка за благословия. Те си тръгнаха. Момичето все още вървеше неуверено и затова изцеленият слепец я поддържаше под мишницата.
Лукумонът се обърна отново към мен:
— Ти си роден с човешки образ, ето защо не се и съмнявай — ти си само човек. Но помни още, че си и лукумон. Трябва само да съумееш да се приемеш такъв! Дошло е времето. Недей да упорстваш, не се самоизмамвай, тъй е безполезно и безсмислено. Твоите странствания са приключили.
— Раната зараства и кръвта спира да тече, когато докосваш болното място — рече младият лукумон — О, Турмс, ти ще се родиш повторно и отново ще се върнеш, знай това. Познай себе си и повярвай на съдбата, независимо от това кой си!
А старецът добави:
— Лукумонът притежава и способността да възкреси дори мъртвец за кратко време или дори за цял един ден, но за това е нужно огромно съсредоточаване и нито миг съмнение. Трябва да знаеш обаче, че подобно напрежение съкращава живота на лукумона, а мъртвият не се връща с желание във вече изстиналото си тяло. Тъй че избягвай да правиш подобни неща. Можеш да призоваваш духове и да им придаваш човешка или животинска форма, за да съумееш да разговаряш с тях. Истина е, че всичко това е мъчително за духовете — ето защо не ги викай, освен при крайна нужда. Не трябва да ги мъчим — иначе самите ние ще се подлагаме на страдания.