Лукумоните ми говореха ласкаво и доверително, а аз ги слушах и мислех, че сънувам. Спомних си как някога много отдавна помагах на Микон да превързва раните на пострадалите ни другари. От моето докосване раните зарастваха сякаш по-бързо и кръвта спираше да тече от разкъсаните артерии. Но всички тези хора бяха лекувани от Микон и на мен не ми идваше дори на ум, че съм помагал за оздравяването им с вмешателството си.
Старият лукумон усети съмненията ми и каза:
— Ти навярно не разбираш какво искам да кажа с „да им придаваш форма“. — Той взе къс дърво, приближи го до очите ми и проговори: — Погледни това парче дърво! — После хвърли парчето на пода и извика: — Виждаш ли? Това не е дърво, а жаба!
Аз наистина видях, че дървото изчезна и на негово място се появи крастава жаба, която скочи уплашено няколко пъти и след това застина неподвижно, разглеждайки ме с малките си кръгли очички.
— Вземи я в ръка — каза старецът и се разсмя весело, тъй като аз гледах с недоверие ту към него, ту към жабата.
Наведох се и взех жабата. Усетих, че е студена и хлъзгава. Жабата се противеше в ръката ми.
— Пусни я — каза лукумонът.
Позволих на жабата да скочи от дланта ми. Щом докосна пода, тя отново се превърна в парче дърво. Тогава лукумонът от Волтера се наведе на свой ред и взе същото парче дърво.
— Призовавам не подземните сили, а земните. Виж как теленцето се превръща в бик!
Той хвърли дървото на пода. Изведнъж то започна да расте и пред нас се появи току-що родено теленце. Още мокро, то стоеше несигурно на тънките си крака. Скоро обаче телето започна да се променя с невероятна скорост, докато се превърна в огромен бик, който почти зае цялото помещение. Бикът взе да пръхти нервно и в очите му заблестяха тъмни пламъчета. Видът му беше наистина застрашителен…
Лукумонът щракна с пръсти — сякаш тази игра му бе омръзнала. Бикът изчезна, а на пода остана, както и преди, само парче дърво.
— Всичко това можеш да направиш и ти самият — стига да поискаш — усмихна се отново старият лукумон. — Бъди добър, вземи дървото. Кажи в какво искаш да се превърне то и ще видиш, че ще успееш.
Аз се наведох послушно, взех парчето дърво и го завъртях в ръцете си. Обикновено гладко парче дърво.
— Не призовавам нито подземните, нито земните сили — казах аз. — Призовавам силите, които са над земята: гълъб, моята птица!
Произнесох тези думи бавно, гледайки дървото.
Изведнъж усетих, че държа в ръцете си снежнобяла птица, усетих топлината й, дори ударите на сърцето й. Белоснежният гълъб изскочи от ръцете ми и започна да пърха, полетя из стаята, а после се върна обратно и кацна на рамото ми. Аз го взех отново в ръцете си и усетих острите му нокти. Лукумонът от Волтера го погали и каза:
— Каква красива птица създаде! Та това е птицата на богинята! Белоснежна…
Старецът прошепна:
— Вярваш ли сега, Турмс?
Гълъбът изведнъж изчезна и в ръцете ми остана само парче дърво.
Явно съм имал направо потресен вид, защото и двамата мъже се разсмяха:
— Сега навярно разбираш, Турмс, защо възрастта на лукумона е от толкова голямо значение! Най-добре е, ако той намери себе си чак на четиридесетгодишна възраст. Ако беше узнал за способностите си, когато беше още младеж, ти навярно би се поддал на изкушението и би започнал да се забавляваш с дарбата си — да създаваш всякакви зверове и да плашиш хората около себе си. Дори би се осмелил да създадеш нещо, което никога не е съществувало. Но не си струва да се гневят напразно боговете, иначе и те самите ще ни измамят. Ако се срещнеш с враг — достатъчно е да хвърлиш в краката му змия и той ще се уплаши. Това е напълно разрешено. Ако се чувстваш самотен, можеш да създадеш любимото си животно, което ще те сгрява с тялото ти. Но никой страничен човек не трябва да го вижда! Можеш да говориш колкото си искаш с това животно и да го галиш, но без свидетели.
Отново усетих, че ми се завива свят и сърцето ми започна да бие силно от необичаен прилив на сили.
— А човек? — попитах аз. — Мога ли да създам човек приятел?
Двамата се спогледаха, после ме погледнаха и поклатиха отрицателно глави: