— Не, Турмс, нямаш право да създаваш човек. Допустимо е само да призовеш някой дух и да го вселиш в човешки образ, за да можеш да разговаряш с него. Но духовете са зли или добри. Някой зъл дух може да те превари и да те подведе по грешен път. Ти не си всезнаещ, Турмс, не си в състояние да постигнеш всичко. Не забравяй, че си роден в човешки образ. Всичко това ти връзва ръцете и поставя предел на познанията ти. Ти си като заключен в затвор, ограден от здрави стени. Само смъртта ще може да ги разруши и да те освободи, а после ти ще се родиш отново. В друго време, на друго място. Но до следващото си раждане ще си почиваш. Турмс, ти си лукумон. Познай себе си, повярвай в себе си!
От думите им усетих, че тялото ми се разтрепери, аз закрих лицето си с ръце и възкликнах:
— Не, не, нима е възможно, аз, Турмс, да съм безсмъртен?!
В гласовете им звучеше увереност:
— Да, Турмс, ти си лукумон. Ти си безсмъртен, ако сам се осмелиш да си го признаеш. Разкъсай най-сетне превръзката на очите си и повярвай в безспорното и в очевидното.
И говореха още:
— Във всеки човек е заложено зрънцето на безсмъртието, но повечето хора се задоволяват с временното битие. Зрънцето не покълва, не връзва, не изкласява. Жал ни е за хората, които сами се примиряват с такава съдба, но те са си я избрали доброволно. Защо да товарим с безсмъртие някого, който не го желае и не знае какво да прави с него? Помисли сам, Турмс, защо му е на човек, който се задоволява с всекидневните си грижи и дела, безсмъртие? То би му донесло само мъчения. Ах, да, такива са повечето от хората!
И пак продължиха:
— Не ни е възможно да узнаем всичко, тъй като сме родени в образа на хора. Вярваме, че зърното на безсмъртието, заложено у всеки човек, отличава хората от животните. Но не сме съвсем сигурни. Да, всичко, което съществува, е благодарение на него, променливия. Дори не можем да различим живата материя от мъртвата без него. Знанията ни не са безгранични, макар да сме лукумони.
А след това ме предупредиха:
— Дори когато познаеш себе си, ти няма да съумееш да се научиш да живееш единствено заради самия себе си. Животът ти принадлежи на народа ти, на града ти. Ти си Дарител, но не благодарение на теб зрее житото и не благодарение на теб овошките натежават от плод. Не се поддавай на изкушения. Не се стреми да се харесваш на хората, а върши добри дела. Не се занимавай с дребнави работи. Не забравяй, че за това съществуват закони и обичаи, съдии, жреци и управници. Води скромен живот, но не се отказвай от малки радости. Достатъчно е, че тялото ти е затворът ти. Не обиждай боговете и те ще бъдат милостиви към теб. Ти си върховен жрец на народа си, неговият най-справедлив съдия, тъй като си лукумон. Но колкото по-малко се обръщат за помощ към теб, толкова по-добре. Хората трябва да се научат да живеят без лукумони, тъй като настъпват тежки и жестоки времена. Ти ще се върнеш отново, когато ти дойде времето, а народът ти ще си е отишъл завинаги, след като отминат отредените му години.
Тъй ме наставляваха двамата. В думите им усещах съчувствие — те знаеха от собствен опит колко тежко е бремето, което възлагаха на плещите ми.
2.
На дванадесетия ден на празника винаги се провеждаха свещени състезания, по време на които окончателно се решаваше кой ще бъде главният етруски град за следващите дванадесет месеца.
Беше светъл есенен ден, над свещеното езеро и над сините планини грееше топло слънце. Лукумоните и другите пратеници на дванадесетте града заеха местата си на дванадесет свещени камъка. Аз стоях зад камъка на град Клузиум, тъй като все още не бях провъзгласен официално за лукумон на града си. Все още не носех свещения плащ на божествен водач.
Първо на игрището се появи престарял авгур с полиран извит жезъл в ръка. Зад него крачеха дванадесет юноши — представляващи градовете си в състезанието. Те бяха голи, с пурпурни превръзки през челата. Всеки от тях носеше кръглия щит на града си и свещения меч. С жребий беше определен редът, в който вървяха, тъй като всички етруски градове бяха равни. Всеки от юношите се спря пред посланика на собствения си град.
След това авгурът тръгна към откритата носилка, на която седеше една девойка, и й подаде ръка, за да я придружи до каменната ложа насред арената. Тя също беше гола, само очите й бяха превързани плътно с бяла превръзка. Авгурът развърза превръзката, тя падна и откри лицето й. Девойката се уплаши и се изчерви, опитвайки се да закрие с ръце голотата си от погледите на младежите. Юношите добиха напрегнат вид — явно беше, че се готвеха за битката. Аз не разбирах нищо от целия този ритуал и усещах само, че сърцето ми ще се пръсне, защото, когато превръзката падна от лицето на девойката, видях, че това беше Мисме!