За извършването на жертвоприношението винаги избираха най-красивата и най-благородната сред етруските девойки. Изборът се смяташе за огромна чест. Но откъде бяха намерили Мисме и защо точно нея бяха избрали? — блъсках си главата, докато следях безмълвно сцената пред мен.
На игрището цареше дълбока тишина, както изискваха обичаите. Смущението и уплахата, които се четяха по лицето на Мисме, ме наведоха на мисълта, че не се беше съгласила да участва доброволно в жертвоприношението. Но избраницата трябваше да се държи така, сякаш е напълно съгласна да вземе участие в тайнството. Ето защо авгурът се зае да успокоява Мисме и тя най-накрая вдигна гордо глава и спря да се дърпа, а застана спокойно пред всички и не се опитваше вече да прикрива голотата си. Юношите я гледаха с жадни погледи, докато авгурът връзваше ръцете й със свещена вълнена лента.
Изпитвах огромна и необяснима мъка при вида на голата Мисме, тъй че ми се прииска да си тръгна, да се махна от мястото на жертвоприношението. В последния миг забелязах обаче, че двамата лукумони ме гледат изпитателно и на лицата им се четеше интерес. Точно така гледаха и към Мисме. Тогава разбрах, че съм подложен на следващото изпитание. Очевидно предполагаха, че Мисме е моя дъщеря, и искаха да видят дали съм способен да жертвам собственото си дете за свещения етруски ритуал и да докажа с това още веднъж, че съм истински лукумон.
Не знаех в какво точно щеше да се състои жертвата, но разбирах, че каменната ложа в центъра на арената е олтар и че юношите скоро щяха да се сражават един с друг с мечове. По-късно разбрах, че ранените, които съумяваха сами да излязат от арената, спасяваха живота си. Научих също, че ако някой бъде тежко ранен и падне на арената, тъй че не може да се движи, но все още не изпуска от ръката си свещения меч, може да бъде пощаден от авгура.
Изведнъж почувствах ясния поглед на Мисме. Тя ми се усмихна радостно. Усмивката й ми напомни болезнено за Арсиное. Мисме отстъпваше по красота на майка си — фигурката й все още беше прекалено момичешка и неразвита, макар гърдите й да бяха кръгли и корави на вид, краката й — стройни и дълги, бедрата й — съблазнителни, а по крехките й рамене се виеше меката й кестенява коса. Тя се държеше вече съвсем спокойно и не се смущаваше. Напротив, по сиянието в очите й разбрах, че усещаше колко силно бе желанието, което тялото й бе събудило у младежите.
Не, нямаше защо да се безпокоя за Мисме. Те бе дъщеря на майка си и знаеше отлично в каква игра взима участие. Аз си поех дъх с облекчение. Не беше важно как се бе озовала при етруските, важното беше, че сама бе дала съгласието си за участие в жертвоприношението. Изведнъж срещнах погледа на Ларс Арнт, който седеше на свещения камък на Тарквиния. Той гледаше ту към мен, ту към Мисме и в очите му прочетох възхищение от красотата на момичето. Когато се обърна отново към мен, той присви очи, сякаш ме питаше нещо. Без да се замислям, аз кимнах.
Като видя това, Ларс Арнт скочи от мястото си, съблече плаща си и го хвърли на раменете на юношата, който представляваше Тарквиния. След това съблече хитона си и свали от китките си и от шията си всички украшения, които носеше. Той положи всичко това на земята пред камъка и най-накрая махна от пръста си и тежкия си златен пръстен. После най-спокойно пристъпи към юношата и взе от ръцете му щита и свещения меч на Тарквиния, а на самия него заповяда да седне на свещения камък. Това бе нечувана чест, тъй че младежът не се почувства разочарован.
Авгурът се огледа, за да види дали има някой, който да се противопоставя на подмяната на бореца, а след това докосна с жезъла си рамото на Ларс Арнт, изразявайки по този начин съгласието си. Кожата на тялото на Ларс Арнт блестеше снежнобяла на слънцето и се отличаваше от загорелите златисти кожи на останалите юноши. Строен и мускулест, той не изглеждаше по-възрастен от другите атлети. С уста, полуотворена от нетърпение, той гледаше към Мисме, а тя му отвръщаше с поглед, пълен с любопитство и изумление. На живото й лице бе изписано задоволство от факта, че един толкова знатен мъж може да проявява интерес към нея. Този млад мъж, който беше един от най-богатите и известни тиренци, се готвеше да рискува живота си, за да я спечели.
Нищо друго не ми оставаше, освен да се усмихна и да замръзна на мястото си.
Разбрах, че всичко, което се случваше, е просто весела шега на боговете, които искаха сякаш да ми покажат колко сляп е понякога и най-проницателният човек и че няма смисъл да се отнасям сериозно към нищо, което се случва на земята. Четях в душата на Ларс Арнт като в отворена книга. Несъмнено той беше очарован от Мисме, но същевременно преценяваше колко много би спечелил, ако вземе участие в свещената битка и победи. Ларс бе претърпял поражение по време на съвета за външнополитическите дела. В Тарквиния се отнасяха не особено приятелски към него след поражението му в Химера. Старият му баща бе все още жив и имаше влияние, но Арнт се съмняваше дали би могъл да стане владетел на Тарквиния след смъртта на Арунс дори и да бъдеше назначен от баща си. Ларс Арнт бе привикнал да действа смело, напористо, в духа на новите времена, но политиката му пречеше на тези от старейшините, които държаха страната на Гърция.