Ако успееше да победи в свещеното тайнство, Тарквиния би се превърнала в главен град на Етрурия за следващата година именно благодарение на неговото участие в битката. Някога, в старите времена, самите владетели участвали в подобни тайнства, а не техни представители. Ето защо това би издигнало Арнт в очите на съгражданите му. Та нали в сегашно време беше немислимо младеж от благороден произход да се сражава в жертвоприношението, още повече пък самият пратеник на града! Ако Ларс Арнт победеше, това би се приело като добро знамение за Тарквиния. Той щеше да спечели и дъщерята на лукумон, нещо повече — внучката на самия Ларс Порсена, тъй че щяха да му обърнат особено внимание, щом предстоящата битка се свърже с идването на нов лукумон.
Боговете се усмихваха и аз се усмихвах с тях, тъй като всичко се крепеше на лъжа. Та нали Мисме не беше моя дъщеря, ала всички я смятаха за такава! Изведнъж ме осени мисълта, че в света на хората лъжата не се отличава особено много от истината. Всичко зависи от това кое хората смятат за истина и кое — за лъжа и заблуда. Боговете стоят някъде по средата между правдата и лъжата. Взех решение да призная Мисме за своя дъщеря и да й забраня да разказва на когото и да било, че не съм истинският й баща. Достатъчно беше ние двамата с нея да знаем как стоят нещата.
Авгурът надяна на врата й черен кожен нашийник и я накара да седне на края на каменното ложе. Китките й бяха все още вързани със свещената вълнена лента. След това старецът даде знак с жезъла си да започне битката. Бойците се хвърлиха един към друг и всичко се случи тъй бързо, че първата схватка ми се стори странна и безредна. Едва успях да разбера какво става, когато двама окървавени юноши вече лежаха на земята, изпуснали мечовете си от ръце.
Съгласно древния обичай в първата схватка шестима заставаха срещу шестима, крайморските градове — срещу градовете във вътрешността на страната. Забраняваше се да се нанасят удари в гърба или в хълбока на борец, който стоеше откъм същата линия. След като си поеха дъх за няколко мига, бойците отново се хвърлиха един към друг, но вече петима срещу петима. Мечовете им блестяха, а щитовете им се блъскаха с трясък един о друг. Чуха се викове и стонове и скоро битката продължи само с осмина участници. Един от ранените бе успял да излезе от арената на боя, други двама се опитваха да се измъкнат. Пълзейки и оставяйки кървави следи зад себе си, четвъртият от ранените бе загубил щита си и меча си, а бе изгубил и пръстите на ръката си, петият лежеше по гръб, от устата му течеше розова пяна — сигурен знак, че бе получил дълбока рана в гърдите, шестият от ранените се намираше под защитата на авгура, но все още стоеше на колене и размахваше меча си.
Скоро бойците, които продължиха битката, останаха само четирима и сред тях беше и Ларс Арнт. Те си хвърляха изпитателни погледи, а очите на Мисме бяха впити във владетеля на Тарквиния. Самият аз стисках с всички сили тоягата си, желаейки ако не победа за Ларс Арнт, то поне да не бъде смъртно ранен. Известно време противниците стояха един срещу друг в различните краища на арената, но скоро най-нетърпеливият се втурна към противника си. Последният го отблъсна с щита си и заби меча си в долната част на корема му. Третият от воините се възползва от благоприятния момент и се хвърли към атакуващия, за да го удари в гърба. Той не искаше да го убива, а само да го рани и да го накара да напусне боя.
Оттук нататък всичко се разви стремително: десет от най-красивите и смели младежи на Етрурия бяха победени. Някои от тях щяха да умрат от раните си, един щеше да остане с осакатена ръка. Само Ларс Арнт и борецът на Вейи не бяха ранени и продължаваха боя. Беше настъпил решителният миг. Сега изходът от сражението ще се реши в зависимост от това, кой от двамата владее по-изкусно боя с меч, кой е по-издръжлив и невъзмутим.