Двамата не бързаха. Те разбираха, че нетърпението би им донесло поражение, и затова само се обикаляха един друг и не се изпускаха от поглед. Но все пак и двамата хвърлиха светкавични погледи към Мисме, която ги следеше със затаен дъх. След това юношата от Вейи се хвърли към противника си. Щитовете се удариха с глух тътен един в друг, а от мечовете изхвърчаха искри. Никой не се оказа победител от тази схватка. След като си размениха мълниеносно десетки силни удари, и двамата отстъпиха, за да си отдъхнат. От прасеца на Ларс Арнт течеше кръв, но той се намръщи сърдито, когато авгурът понечи да го предпази и ето че юношата от Вейи изгуби за миг бдителността си, Ларс Арнт се нахвърли и заби меча си някъде под щита му. Воинът се отпусна на едно коляно, но държеше щита си вдигнат и се защитаваше ловко и умело, тъй че Ларс Арнт трябваше да отстъпи. Дълбоката рана в слабините не позволяваше на пратеника на Вейи да се вдигне на крака, но той яростно отхвърли с меча си подадения му от авгура жезъл в знак на защита, и погледна отново към Арнт.
Ларс Арнт бе принуден да продължи боя въпреки нежеланието си. Той, разбира се, съзнаваше много добре, че противникът му е по-добре подготвен, по-опитен и по-издръжлив. Ето защо Арнт взе решение да завърши колкото се може по-скоро схватката — преди ръцете му да престанат да го слушат. Той се хвърли в нападение, държейки ниско щита си, за да защити слабините си. Но юношата от Вейи отвърна ловко на удара и като изпусна само за миг меча от ръката си, взе шепа пясък и я хвърли в очите на Ларс Арнт, за да го ослепи. След това бързо хвана меча си и го насочи към откритата гръд на противника си. С всички сили нанесе удара си, след което падна изнемощял на земята. Ларс Арнт успя в последния момент да отблъсне нападателя и да отскочи встрани, тъй че мечът на противника се заби в хълбока му. Най-сетне имаше възможност да удари с края на щита си съперника си по шията, или да отреже пръстите на ръката му, държащи меча, но той се задоволи само да настъпи с крак ръката на юношата, която все още стискаше меча, и притисна с щита си лицето му към земята, без да му нанася удар. Това беше благороден жест, тъй като само миг преди това Ларс Арнт бе смъртно заплашен от същия юноша и единствено по щастлива случайност бе останал жив.
Атлетът от Вейи бе извънредно храбър младеж и направи опит да се освободи. Но не успя и не му оставаше нищо друго, освен да се признае за победен. Той зарида от мъка и отпусна оръжието си. Ларс Арнт взе меча му и го запрати далеч от арената на боя. След това протегна ръка към противника си и му помогна да се изправи, макар очите му все още да сълзяха от пясъка и да не виждаше почти нищо.
След всичко това Ларс Арнт постъпи тъй, както навярно никога по-рано никой не беше постъпвал. Огледа се с премрежени очи, дишайки дълбоко, целият плувнал в пот и кръв, кимна доволно, след което отиде при авгура и преди последният да разбере намеренията му, Ларс Арнт дръпна свещения плащ от раменете му. Изуменият авгур остана неподвижен, облечен само с риза, под която се виждаха слабите му старчески крака. Ларс Арнт се приближи с плаща под мишница към Мисме, преряза с меча си превръзките на китките й, наведе се над каменното ложе и я прегърна, след което покри и двамата с широкия авгурски плащ.
Всичко се случи толкова бързо, че присъстващите, забелязали изумлението на авгура, избухнаха в смях, който дори се усили, когато Мисме показа голия си крак изпод плаща и размърда стъпало. Двамата лукумони се смееха до забрава, тъй че дори сълзи течаха по страните им, а другите пратеници се бяха превили и се удряха по колената. Дори и юношата от Вейи се смееше, когато напускаше арената, притиснал с две ръце кървящата си рана, тъй че кръвта бликаше между пръстите му.
Смехът донесе облекчение. Мисля, че никой, дори и самият авгур, не се обиди особено от постъпката на Ларс Арнт. Напротив, всички говореха по-късно, че така е било най-добре и че не би било подходящо за внучката на Ларс Порсена и за владетеля на Тарквиния Ларс Арнт да извършват публично обичайното жертвоприношение. Лично на мен ми се стори, че Ларс Арнт и Мисме се радваха един на друг под плаща и само се прегръщаха, отлагайки за по-подходящ момент жертвоприношението.
Когато бурята от смях утихна, Ларс Арнт отметна с рязко движение плаща. Двамата с Мисме станаха прави, хванати за ръце и загледани един в друг. Авгурът дръпна плаща си и го надяна на раменете си. След като чукна с кривия си жезъл двамата по главите доста по-силно, отколкото се полагаше, той ги обяви за съпруг и съпруга, а Тарквиния — за главен етруски град на следващата година. Усмихнати, младоженците напуснаха арената. Дадоха на Мисме сватбено наметало, с което тя прикри голотата си, а челото й бе увенчано с венец от мирта. Ларс Арнт също се облече. Аз побързах да отида при Мисме и я притиснах в бащинска прегръдка: