Сърцето ми трепна от изненада. Останахме известно време мълчаливи и после аз казах:
— Микон, светът е широк, а и не всяка мъдрост е заключена именно на този остров. Ти си млад — какво те кара да слугуваш тъкмо на персите?
Той ме докосна с топлата си длан и отвърна:
— О, та аз не съм прекарал целия си живот на Кос — пътувал съм из много земи, дори отвъд Египет. Знам много езици, виждал съм болести, непознати на този остров… Но кажи най-сетне, какво искаш от мен?
Докосването му събуди отново у мен чувството, че се познаваме отдавна.
— Навярно всички сме роби на съдбата си, Микон — продължих уклончиво. — Ти си човекът, от когото се нуждае корабът ни. И само да те посоча с пръст, хората на Дионисий не биха се поколебали нито миг да те грабнат със себе си.
Нито един мускул не трепна на лицето му. Той ме погледна изпитателно:
— Защо ме предупреждаваш тогава? Кой си всъщност ти? Чертите ти не са гръцки.
Във втренчения му поглед се таеше неведома сила, която ме накара да протегна ръце към златния сърп на луната.
— Сам не зная защо правя всичко това — казах откровено аз. — Сам не зная кой съм… Знам единствено, че е настъпил мигът да потеглим в открито море — ти и аз.
— Да тръгваме тогава! — засмя се той и като пъхна ръка под мишницата ми, поведе ме направо при Дионисий.
— Нима не искаш да се простиш с хората тук? Да събереш някои вещи? — попитах с изумление аз.
— Не обичам прощални слова — отсече той.
— Правилно! — намеси се Дионисий. — Ако тръгнеш доброволно с мен, ще получиш много повече от това, което оставяш тук!
Микон поклати глава:
— Доброволно или насила — не е ли все едно? Да става каквото ми е писано!
И той се качи заедно с нас на кораба. Дионисий заповяда да бъде изсвирен сбор с морската раковина и скоро трите ни съда излязоха с гребане в открито море. Тънкият сърп на луната, безмилостната божествена девица, блестеше над главите ни, когато се отдалечавахме от пристана на острова на Целителя.
5.
Брегът остана далече зад нас. Бяхме в открито море. Гребците се напъваха и стенеха. Някои повърнаха храната, с която се бяха подкрепили на остров Кос. Те роптаеха срещу Дионисий и викаха, че подобно плаване е истинско безумие. Та нали добрият моряк винаги би се придържал по към брега и най-вече би трябвало да знае за къде плава! Какво друго бяха правили те, освен да се бият и да гребат, да се бият и да гребат — и така до безпаметство! Дланите им кървяха, гръбнаците им се прекършваха от болка, задните им части не издържаха на непрекъснато седене въпреки постланите с тръстика седалки на финикийския кораб! Та нали умният моряк би изтласкал през нощта кораба си на суша и би дал възможност на хората си да отдъхнат!
Дионисий слушаше ропота на гребците с усмивка, която, в интерес на истината, не беше злобна, а по-скоро добродушна, но от време на време ги шибваше по гърбовете с камшика си. Всички проклинаха, но продължаваха да гребат, докато той не заповяда и трите кораба да се наредят в една линия и да останат така, вързани един за друг, до изгрев-слънце.
— Не е от жалост — рече той. — Разбирам обаче, че пламъкът на битката едва тлее в душите ви и духът ви е отслабнал повече от телата. Всички около мен — трябва да чуете какво имам да ви кажа!
Уморените моряци насядаха около него под звездната светлина. Настъпи пълна тишина. Когато Дионисий заговори, гласът му се чуваше от всички, макар да хриптеше. Само понякога го заглушаваха въздишките на морето и звукът на леко блъскащите се един о друг кораби. Водачите на другите два кораба, както и отговорниците за такта на гребците и кормчиите се бяха струпали ревностно около Дионисий, но Дорией, въпреки главоболието си, ги изблъска настрани и зае място от дясната страна на Дионисий, след което дръпна и мен и лечителя Микон до себе си, с което искаше да покаже ясно високото ни положение на кораба.
Дионисий се разприказва надълго и нашироко и въобще не се сети да похвали хората си за проявения от тях героизъм при Ладе — напротив, за сравнение ни разказа за прост селянин, който отишъл в града, за да си купи магаре, но се поблазнил и се напил, след което се сборичкал и на следващата сутрин се събудил насинен, с окървавено наметало и откраднати обуща, без да си спомня изобщо къде се намира. На пода около себе си вижда сандъчета със златни монети и полека-лека осъзнава, че е проникнал в някой богат дом, както е бил пиян. Ето защо съкровищата не го радват, а напротив, карат кръвта му да замръзне, защото знае, че скоро ще го хванат и че никога вече няма да види родния си край.