Те се усмихнаха и казаха:
— Днес ти си домакин на пира, Турмс. Ти си Дарител и имаш право да извикаш две божества. Кого смяташ да повикаш при себе си?
Аз не се поколебах нито за миг.
— Длъжник съм на богинята — отвърнах. — Призовавам тази, която носи на челото си венец от бръшлян. Нейното истинско име е Туран.
Старият лукумон се престори на учуден от думите ми и проговори:
— Но ти сам ми разказва, Турмс, как богиня Артемида винаги ти е помагала в образа на Хеката и винаги е следила нищо земно да не ти липсва. Казвал си ми също, че си задължен и на родената от пяната Афродита, тази, на която се кланят в Ерикс. Самият ти ми разказа всичко това.
Аз отвърнах:
— Всички те са една и съща богиня, която се появява в различни образи пред различните народи. Истинското й име е Туран и символът й е Луната. Аз разбрах това. Избирам нея. Тя е тази, която призовавам.
— А кой ще бъде вторият ти гост? — попитаха те.
— Призовавам него, най-непостоянния от всички богове. Призовавам Волтумна. По-рано не знаех нищо за него. Не разбирах. Но сега най-сетне искам да го опозная. Благодарение на него морският кон е свещен, той е бил тук при самото създаване на битието. Неговият символ е Слънцето. Неговият знак е Химера, съществото с чудовищен образ.
Те престанаха да се усмихват и се спогледаха изплашени.
— Имаш ли представа какво всъщност искаш и кого призоваваш? — попитаха ме те.
Аз целият треперех от свещен възторг и се провикнах:
— Избирам го и го призовавам — него, Волтумна!
В същия миг завесата пред вратата на шатрата бе отметната и при ярката светлина на факлите видях високото ложе на боговете и два свещени обелиска, положени на двойни възглавници. За всеки един от нас тримата имаше поставено ниско ложе, насред шатрата бе поставена ниска маса и столчета. Виното бе вече смесено с вода. Забелязах и снопове от житни класове, съдове с плодовете на земята и вази със зелени вейки. На масата бяха поставени няколко венеца от цветя и клонки.
Лукумоните ми заповядаха:
— Увенчай боговете си!
Аз взех венеца от бръшлян, сложих го на един от обелиските и казах:
— Това е за теб, Туран, от мен, човека!
След това взех един венец от диви рози и го надянах на другия обелиск с думите:
— А ти, Волтумна, сам избираш венеца си. Вземи сега този дъхав венец от рози, който аз, Турмс, Безсмъртния, ти дарявам!
В този миг най-сетне осъзнах безсмъртието си. Защо се случи именно тъй и защо избрах венеца от диви рози, сам не зная. Но всичките ми съмнения се стопиха като мъгла и в душата ми блесна слънцето на безсмъртието.
Настанихме се, всеки на своето си ложе, около масата. На шията ми надянаха голям венец, изплетен от есенни цветя, горски плодове и дъбови листа. Свирачите взеха в ръце свиралата си, след това дочух подрънкване на струни и танцьорки и танцьори, облечени в свещени одежди, изпълниха пред шатрата танца на боговете. Поднесоха ни храна в древни черни глинени съдове. Приборите ни бяха златни двузъби вилици и древни кремъчни ножове. Пред всеки от свещените обелиски бе поставена чаша, кремъчен нож и златна двузъба вилица. Донесоха ни чорба от морски раци, калмари и риба. На масата бе поставено блюдо с печена риба от езерото — внимателно обезкостена. Сложиха и блюда с телешко, козе и свинско месо. Донесоха и кисел, и сладък сос.
Музиката звучеше все по-силно и по-силно. Танцьорите изпълниха танца на земята, танца на морето, танца на небето, а след това и танца на богинята (като танц на любовта). Изпълниха още и танца на кучето, на вола и на коня. В красиви амфори горяха благовонни пръчици. Виното стопли телата ни и замая главите ни. Но пирът продължаваше и аз почувствах огорчение, гледайки към неподвижните обелиски на високото ложе на боговете.
Старият лукумон, който лежеше от дясната ми страна, забеляза погледа ми и ме успокои с думите:
— Не бъди нетърпелив, Турмс, нощта е дълга. Боговете също се приготвят за срещата си с нас, както и ние се приготвяме, за да се срещнем с тях. Може би там, във висините, точно сега цари суматоха, мият телата им, подават им празнични одежди и сплитат косите им. Кой знае?
— Не се подигравай с мен! — възкликнах аз.
Той протегна ръка и докосна предупредително пояса ми.
— Това е най-великата нощ в живота ти, Турмс! За народа са необходими зрелища. Нека хората да погледат малко каменните обелиски, на които ти сложи венци. Нека видят как ядат и пият лукумоните, как танцуват танцьорите, нека се насладят на музиката! А после ще останем сами — само ние тримата, завесата ще бъде пусната и гостите ще пристигнат.