Но ето, вече тъмницата на тялото ми ме кара да се чувствам уморен и аз с нетърпение чакам деня, когато най-сетне ще бъда освободен от него. Пред гробниците на свещената планина е построена вече шатрата на боговете. Свещените обелиски отново са заели мястото си на високото ложе. Във въздуха се носят есенни ухания, миризмата на прясно смляно брашно, на младо вино. Птиците се събират на ята и се готвят да отлетят към далечни земи. Жените пеят и въртят мелничните камъни, за да приготвят брашно от новото жито, да изпекат хляба на боговете.
Трябва да издържа и този ритуал. С измито лице и ръце, намазани със свещената краска, с плаща на лукумон на раменете, с венец от бръшлян на главата ще ме отнесат в могилата ми. Там ще погледам танца на боговете, докато по челото ми се стича студената смъртна пот, а пред очите ми се въртят черните мухи на смъртта. После покривалото ще бъде спуснато. Аз сам ще отпия от виното на безсмъртието и ще се срещна с боговете.
За последен път ще усетя вкуса на живота, ще сложа в устата си късче хляб и ще отпия от виното, смесено с чиста вода. А след това — нека дойдат те, безсмъртните. Разбира се, копнея за тях, но още повече копнея за покровителя си в образа на сияйна жена, моя светъл дух пазител. Той ще ме прегърне и ще ме целуне. С тази целувка душата ще отлети от тялото ми. Тогава най-накрая духът ще ми прошепне името си и аз ще го позная.
Уверен съм, че ще умра щастлив, подобно на пламенен юноша, взел в обятията си любимата. Нейните светли крила ще ме отнесат към безсмъртието и ще ме споходи покой, блажен покой. За сто години, за хиляда, не знам, но все едно.
И някой ден ще се завърна, аз. Турмс Безсмъртния.