След всичко това Дионисий им разреши да си легнат и да се наспят, а той самият обеща да караули до изгрев-слънце. Моряците се разотидоха, благославяйки загрижения си военачалник, и скоро нощната тишина се изпълни с многогласно и нестройно хъркане. Всички бяха така уморени, че заспаха като пребити. Само двама останахме будни на главния кораб — Дионисий и аз.
Мисълта какво ни чака не ми даваше покой. Както на мен, така и на Дорией още овчите кости ни бяха посочили запад. Ето защо, мислех си аз, колкото и да се стремяхме на изток, неумолимата съдба ни отблъскваше назад, и то накрай света. Когато осъзнах, че по всяка вероятност никога вече няма да видя Йония, усетих, че в гърлото ми сякаш заседна камък. Станах и потърсих стомната с вода, напих се, а след това се упътих нагоре към палубата. Вторачих се в оловното небе, в черното неспокойно море, слушах плясъка на вълните и усещах поклащането на кораба под нозете си. Някакво леко потракване ме изтръгна от унеса. Както си бях бос, насочих се тихомълком към Дионисий, който се беше надвесил над борда и дърпаше някаква тънка връв. Учуден го попитах:
— Риба ли ловиш?
Дионисий се стресна тъй ужасно, че залитна и за малко не падна зад борда.
— А, това си ти, Турмс! — прошепна той, криейки зад гърба си улова.
Но дори и в тъмнината забелязах огърлицата, която той бе пожертвал тъй великодушно в името на Посейдон пред воините си.
След като видя, че бях разбрал всичко, Дионисий не се смути ни най-малко, а напротив, разсмя се с облекчение.
— Надявам се, Турмс, че ти, който си учен човек, не вярваш в глупавите жертвоприношения. Мъдри йонийци ми казаха някога, че митовете за боговете са просто двусмислици, които може да се тълкуват по най-различни начини. Така и аз смятам жертвата, която дадох на Посейдон, за двусмислица. Вместо да хвърля като някой глупак огърлицата в морето, аз я привързах с връвчица, чийто край е закачен ей тук, на кораба.
— А нима не се помоли за западен вятър? — недоумявах аз.
— Още вчера разбрах по цвета на морето, по това как неспокойно диша то, че вятърът ще се смени и скоро ще задуха от запад — призна си Дионисий. — Помни ми думите: слънцето ще изгрее зад облаци и вятърът ще ни донесе дъжд.
Грубата откровеност на думите му ме порази. Та дори в душата на най-лекомисления човек би трябвало да се крие нещо свято.
— Съвсем ли не вярваш в боговете? — попитах аз.
— Вярвам в това, в което вярвам — отвърна уклончиво Дионисий. — Но знам едно — дори и сто огърлици да бяхме хвърлили в морето, вятърът никога нямаше да се смени, ако нищо не го предвещаваше.
Той избърса внимателно огърлицата с крайчеца на наметката си и я скри в сандъка си. След това се прозина, протегна се и ме посъветва да не си губя времето, а да отида и да се наспя. Докато сме в морето, рече накрая, да нямам грижа — той щял да му мисли.
6.
Както ми обеща Дионисий, тъй и стана. Утрото ни поднесе проливен дъжд. Корабите ни се носеха по пенещите се вълни на изток — тъй че дори и мачтите се огъваха под напора на вятъра. На Дорией му прилоша от люлеенето на кораба. Непрекъснато му се повдигаше, още повече, че и раната на главата му все още не бе заздравяла. Много от хората на Дионисий също бяха налягали по палубата, обезсилени от морската болест.
Всички съдове, плаващи на запад, се бяха изпокрили по пристаните и Дионисий, без да се страхува от когото и да било, потегли към открито море. Когато навлязохме във водите на пролива до остров Родос, вятърът стихна.
На разсъмване срещнахме цял керван кораби, натоварени със зърно и зехтин за персите, обсадили Милет. От корабите ни махаха весело, тъй като нашият съд беше финикийски, а и Дионисий беше заповядал да се вдигнат на мачтите финикийските знаци.
Дионисий не беше особено лаком за плячката от тези кораби, но искаше да покаже на хората си, че все още воюва за Йония. Завзехме тъй бързо първия кораб, че екипажът му така и не разбра какво се случи. Когато Дионисий разбра, че тези кораби са гръцки, от град Саламин на остров Кипър, съдове на тези, които служат на персите, той заповяда на двата петдесетвеслени кораба да потопят останалите малки корабчета. Нито зърното, нито зехтинът ни бяха нужни. Не можехме да носим с нас толкова тежки стоки.
Наемниците на персите се опитаха да се спасят с плуване, но Дионисий заповяда бегълците да бъдат връщани и удряни с греблата и копията, така че скоро около нас морето почервеня от кръв. Защото, ако някой от тях бе достигнал до брега, той би издал присъствието на пирати в тези води.