Выбрать главу

Скоро на гребците наистина не им беше до приказки. Вдишвайки жадно въздух, те се напъваха с всички сили, но корабите се придвижваха едва-едва напред. Ала когато храмът на Афродита се скри от погледите ни, корабите набраха скорост, а и гребците задишаха по-равномерно, като че ли от гърдите им бе паднала тежест. Небето беше ясно и безоблачно, морето приличаше на меко покривало и всичко около нас сияеше.

Дионисий извика победоносно:

— Сами виждате, Киприда няма власт над нас!

Но в същия миг гребците запяха, тъй че дори ударите по гонга, отмерващи такта на гребането, бяха заглушени. Те пееха:

Очите й по-сини са от теменуги, нозете й по-бели от вълните, косите й блестят със блясък дивен и щом усмивката й грейне, тя разтапя сърцата на герои и безсмъртни. О, щом Киприда се усмихне, дори и немият пропява, дори и слепият отново вижда, дори и старецът се подмладява!

Колкото по-силно пееха, толкова по-леко им се струваше гребането. Малките вълнички се пенеха около носа на кораба и аз също изпитах желание да запея. Божествено успокоение изпълни сърцето ми. Отворих уста и се включих в песента с пълен глас.

По обяд наблюдателите се развикаха, че виждат върховете на мачти и червени платна. Срещу нас плаваше кораб и след време различихме обкованите му със сребро и украсени с дърворезба прегради, както и блестящите гребла, обковани с мед.

Когато този бърз, строен кораб се приближи до нас, спътниците ни от Саламин, които съгледаха знаците на мачтата, извикаха:

— Те са от Тир. Не смей, Дионисий, да влизаш в разпра с Финикия — владетелката на моретата!

Но Дионисий без колебание заповяда на финикийския кораб да спре и хората ни го превзеха без никаква съпротива. Финикийците само крещяха с хрипливи гласове и простираха напред ръце, като че ли се опитваха да ни преградят пътя. Помежду тях имаше много жреци, загърнати в пурпурни плащове, превръзките през челата им бяха украсени с бисери. На шиите им висяха сребърни огърлици, по китките им подрънкваха сребърни гривни.

— Какво са се развикали тези? — попита Дионисий и отпусна меча си.

Саламинците, разтреперани от страх, обясниха:

— Това е свещен кораб. Те носят благовония и жертви за покровителката на мореплавателите — Афродита Киприда.

Дионисий започна да се чеше притеснено по брадата. Очите му шареха по палубата на кораба. През цялото това време жреците размахваха заплашително жезлите си и крещяха. Дионисий им извика да спрат, но те го послушаха чак когато той вдигна високо във въздуха една бойна секира.

Заедно с най-близките си помощници той обходи кораба. Имаше много ценни, но безполезни за нас неща — освен няколкото обшити със скъпоценни камъни свещени дрехи. Ала когато Дионисий поиска да влезе в ограденото с тежки тъкани помещение на кърмата, жреците се вкопчиха в завесата, която преграждаше входа към това помещение. Дионисий обаче я разцепи с меча си и влезе вътре, но веднага се върна обратно, а лицето му беше съвсем червено.

— Тук няма нищо — каза той. — Само четири дъщери на Астарта.

Думите му ни заинтригуваха. Нашите саламинци, които разговаряха с жреците, обясниха, че девойките са предназначени да бъдат принесени в дар на Афродита от сестра й, Астарта от Тир.

— Чудо, чудо! — започнаха да шепнат мъжете, а накрая се развикаха, че искат да видят девойките.

Дионисий, който все още не беше решил как да постъпи с кораба, заповяда със смях да изведат четирите.

С плавни движения, без следа от страх, те излязоха от укритието си — с разпуснати коси, с огърлици на шиите и с пояси на жрици. Кожата на едната от тях беше бяла като сняг, на другата — жълта като синап, на третата — червена като мед, а на четвъртата — черна като смола. Всички ахнахме от изумление, тъй като досега никой от нас не беше виждал жълтокожи. Някои от най-недоверчивите твърдяха, че девойката е намазана с някакво багрило. Дионисий си наплюнчи палеца и започна да търка моминското рамо, но цвета му не се промени. Девойката го гледаше спокойно с дръпнатите си черни очи.

— Няма спор, това наистина е чудо! — каза Дионисий. — Богинята разбра, че не можем да слезем на брега да й принесем жертва, ето защо тя сама ни донесе жертвата, която трябва да й поднесем. Жертва, равна на която не бихме могли никога да намерим сами. Завзехме този кораб. Той е наш. И ето — аз забивам тази секира в палубата в знак на това, че принасяме кораба в дар на Киприда.