Когато настъпи нощта, той ми върна бялото камъче с думите:
— Скрий този камък, Турмс! Той беше предназначен за теб. Ти си любимецът на богинята.
Взех камъка и го скрих, също както някога скрих черното камъче от храма на Кибела в Сарди. Този мой щастлив жребий беше знак, че е завършил още един период от живота ми, въпреки че тогава не разбрах това.
Микон ме предупреди:
— Макар боговете да обсипват с дарове избраниците си, те искат още повече в замяна. Твоята богиня е Артемида, властваща над теб в образа на Луната. Когато на небето месецът е млад, ти си слаб и угнетен. Но когато той започне да расте, ти набираш сили, докато не се възпламениш по пълнолуние. Афродита също е благосклонна към теб и в това се крие опасност. Двете богини са съпернички, така че гледай да им принасяш еднакви жертви! Гледай да съхраниш благоволението и на двете — нека те самите да се борят за теб! — Той протегна ръка към мен и зарида с глас: — Завиждам ти, Турмс! Познах богинята ти в мъка и телесно наслаждение и съм готов на всичко, само и само да й принадлежа до смъртта си. Силата й е упоителна и ужасна. Тя кара човек да забрави другите богове и да не се спира пред нищо, да пренебрегва всеки един от тях, само и само да се сдобие с любовта на Киприда. — Помълча, после добави: — Знаех, че човек може да постигне боговете с пост, с плътски лишения и бдения, както постъпват посветените. Но не съм и подозирал, че дори и на върха на блаженството може да се прогледне и да се види това, което е скрито от нас: бъдещето и миналото. Афродита, макар и лекомислена, е мъдра богиня. А може би именно в лекомислието й се състои великата й мъдрост?
Слушах дърдоренето му снизходително, мислейки си колко слаб човек е Микон. Себе си аз смятах за силен.
Но всичко това се изтри от паметта ми, когато заплавахме из финикийски води. Беше пълнолуние и ние се носехме по вълните като разярените черни псета на богинята луна. Убивахме, грабехме и потопявахме всеки кораб, който ни се изпречеше на пътя. Скоро съдовете ни, препълнени с богата плячка, натежаха и станаха неповратливи. Финикийците започнаха да палят сигнални огньове по бреговете. В тежък бой успяхме да потопим още два от стражевите им кораби. В битките загинаха много от другарите ми, а още повече бяха ранените. Мен обаче като че ли ме пазеше невидим щит: не бях дори одраскан.
Воините започнаха да мърморят, че виждат сенките на умрелите, които призовават да бъдат отмъстени, бродейки нощем по палубата ни. И денем понякога морето и небето изведнъж притъмняваха без видима причина.
Дионисий се мъчеше да омилостиви загиналите, като им принасяше жертви. Късметът му не го напускаше: морето и битките бяха оставили все още цели корабите ни. Вярно, че след сблъсъците с финикийските кораби нашите бяха протекли на няколко места, но успявахме все още да поправяме повредите.
Когато над хоризонта блесна сърпът на младия месец, Дионисий каза:
— Достатъчно сме изкушавали съдбата, а и нямаме повече къде да прибираме плячката. Не съм толкова алчен, че да продължа да грабя, докато потопя корабите си. Време е да се погрижим за самите себе си и как да съхраним събраните богатства. Тръгваме на запад и нека Посейдон да ни е в помощ да прекосим безкрайните морски простори.
Дионисий остави живи някои от пленниците от завзетите кораби, които бяха вещи в мореплаването, но не им се доверяваше напълно: та нали най-тежкото престъпление за финикийците беше да издадеш на чужденци тайните морски пътища и течения.
И все пак той принесе много жертви. Лицето, ръцете и краката на дървения бог на носа на кораба бяха намазани с кръвта на много пленници. При моряците човешката жертва е нещо обичайно, както и изливането на кръвта й в морето. Друго би било, ако всичко това се извършваше на сушата. Но в морето на никого не му хрумна да възрази на такава варварска жестокост. Единствено Микон беше на мнение, че подобни приношения са прекалени.
Когато извърши и последната жертва, Дионисий извика:
— О, морски богове, близки и чужди, дайте ми буря, която да ни отнесе на изток, далече, там, където преследвачите ни не могат да ни стигнат! По-добре е да се удавим, отколкото да попаднем в плен!
Омаяни от кръвта и от плячката, както и от досегашните успехи, моряците също започнаха да призовават бурята. Беше към края на плавателния сезон, неспокойни птичи ята прелитаха над нас и морето менеше непрекъснато цвета си. Но слънцето все още печеше жестоко, палубата блестеше ослепително и вятърът беше насрещен. С окървавени длани и с прегракнали гърла гребците се обърнаха най-накрая към мен: