Дори и най-смелите моряци пребледняха при споменаването на прословутия пролив и при мисълта за коварните му течения. Дионисий ги остави да изкажат безпокойството си и да уталожат разногласията си. Привечер видяхме от върха на конусовидната планина да изхвърча огън и дори до кораба ни достигнаха отломки от камъни, пръст и пепел. Никой вече не се стремеше към брега.
Дорией каза:
— Страната, в която баща ми е намерил смъртта си, ме посреща с огън и грохот. Този знак ми е напълно достатъчен. Вече знам защо овчите кости ми показаха запад.
Микон заяви:
— До този миг сполуката съпътстваше Дионисий и той успя да ни докара дотук. Нека той да ни командва и занапред.
Аз също предположих, че боговете не са ни запазили от морските беди само за да ни удавят в пролива.
И така, съветът реши да се подчини на Дионисий. В нощната тишина предводителят ни принесе в жертва на безжалостния финикийски бог пленниците си — финикийските кормчии. Когато на сутринта забелязах, че кормчиите са изчезнали, аз се опечалих, тъй като бях свикнал да беседвам с тях, за да науча езика им, и бях забелязал, че макар и чуждоземци, те по нищо не се отличаваха от нас.
Но въпреки кървавата жертва проливът се оказа достоен за печалната си слава. Много дни, сили и търпение ни бяха необходими, за да преминем през него и да опазим корабите от скалите, подводните камъни и плитчините. От град Занкле към нас се приближи бърз граничен съд и от палубата му ни извикаха, че за да влезем в пристана, трябва да заплатим такса. Дионисий обясни, че корабите ни са бойни и че се връщаме от битка с персите, за да потърсим приют из тези места. Бойните кораби за разлика от търговските не плащаха такса за преминаването на пролива. След това Дионисий замълча скромно и даде възможност на моряците си сами да разказват на стражите от Занкле за многочислените му подвизи по време на битката при Ладе. Моряците не се скъпяха в похвалите си, така че накрая стражите слушаха с отворена уста и съвсем забравиха за задълженията си.
Ние бяхме полуживи от умора, когато накрая пред нас се ширна Тиренското море и попътният вятър погна корабите ни към гористото северно крайбрежие на Сицилия. Дионисий принесе благодарствени жертви, изля вино в морето и отсече краката на финикийския бог на носа на кораба, след което статуята се сгромоляса в морето и всички приехме това като главна жертва.
— Не си ми нужен вече ти, о, боже, който и да си ти! Тукашните води така или иначе не са ти известни — извика Дионисий.
Докато минем през пролива, корабите ни бяха пострадали още повече, течаха прекалено и с труд се придвижвахме напред, закопнели да се доберем най-сетне до суша, да се напием с прясна вода и да се наядем с ябълки и грозде. Но Дионисий отказваше да се приближи до брега, тъй че бяхме принудени да се храним с улов от риба, която купувахме от рибарските лодки. Дионисий често разговаряше с рибарите, които срещахме. Накрая той ни събра и каза:
— Доколкото разбирам, в момента няма съгласие между градовете на Сицилия и от време на време те воюват помежду си. След пътя през проклетия пролив аз съм уморен и не искам да започвам свада с никого. Нека да се обърнем към боговете и да поискаме те да ни дадат знак къде трябва да спрем. Не вярвам в гаданията с овчи кости, тъй че опитайте се да запомните сънищата си тази нощ. Знам, че те ще бъдат пророчески.
Струваше ми се, че Дионисий говореше така, само за да си спечели още една нощ, през която да поразмисли. Предполагах, че той изобщо не вярва в сънища, но искаше да накара хората си да приемат, че боговете са го подтикнали към решението, което отдавна е взел.
На следващата сутрин Дионисий се престори на удивен, когато се събуди и изтича на палубата, откъдето се облекчи в морето. Той внимателно се взря в хоризонта. Корабът ни беше отнесен близо до брега и Дионисий каза: