Но хората ни продължаваха да се мръщят и се питаха дали Кринип не е успял да омагьоса водача ни. Все пак градът ни примамваше и скоро ние влязохме в него, като оставихме няколко пазачи на корабите.
Стражата на вратите ни пусна без никакви въпроси. Тръгнахме из Химера и заразглеждахме лавките на търговците и работилничките на занаятчиите, градския площад с колонадата, под чиито сенки се разхождаха учени и художници, дома на Кринип и чудесния храм на Посейдон. Разгледахме също храма на Деметра и още едно светилище, построено от картагенците и посветено на бог Ваал26. Където и да отидехме, всички ни приветстваха с добре дошли, деца тичаха след нас, а мъже и жени ни подръпваха за дрехите и ни канеха на гости. Химера наистина се оказа уютен и приятелски град.
Нашите хора, изнурени от дългия престой в морето, с удоволствие се отзоваваха на поканите и хлътваха в къщите, за да си хапнат и да си починат. На много от входните врати бяха окачени зелени вейки, домакините носеха мехове с вино и разни вкусни ястия, появиха се музиканти и певци. Откъм дворовете се чуваше женски смях. Скоро останахме само трима — Дорией, Микон и аз.
Изглежда, хората се страхуваха от конската грива, която се развяваше върху шлема на Дорией, и от войнствения му вид и предпочитаха да канят простите моряци и гребци. Ала тримата изгладняхме и започна да ни мъчи жажда, но нямахме никакво желание да купим вино от търговците и да се върнем обратно в лагера си. Микон си придаде сериозен вид и каза:
— О, Дорией, Хераклиде! Посъветвай ни къде да намерим гостоприемен дом, ти, чиито праотци насила ни доведоха в този град. Ти трябва да знаеш къде бихме могли да срещнем радушен прием!
— Няма нищо по-лесно — отвърна Дорией. — Да вървим на запад към покрайнините на града и ще достигнем почти до наследствените ми земи.
И тъй, насочихме се към западните покрайнини на града. Там къщите бяха по-големи, без прозорци откъм пътя, а градините бяха опасани с високи дувари. Улицата, по която тръгнахме беше тиха, но мръсна и кална, ала на мен ми хареса тук, нозете ме носеха леко и въздухът блещукаше пред очите ми. Изведнъж възкликнах:
— По тази улица вървях в съня си! Познавам тези къщи. Но в съня ми по улицата се движеше колесница, сляп поет свиреше на лира, а над вратите и портите имаше ивичести сенници. Да, това е улицата от съня ми. Или само така ми се струва?
Спрях се нерешително и се огледах наоколо, тъй като картината във въображението ми беше изникнала само за миг, след което всичко си беше както преди. Виждах само сметищата до вратите и пустата улица.
— Някога по тази улица наистина са се движили знатни и богати хора — рече Микон. — Те и сега живеят тук. Погледни — портите са обковани с желязо и мед. Обаче времената на благородническите родове са отминали, властта е в ръцете на тирана, който бди за интересите на народа.
Но аз не слушах Микон, тъй като бях забелязал блестящо бяло гълъбово перо, което плавно се спускаше пред мен, докато не падна на земята. Наведох се, вдигнах го и се огледах. В една от големите порти срещу нас забелязах малка вратичка с бронзово чукче, с вид на нимфа, която се опитва да се изплъзне от ръцете на прегърнал я сатир. Не ми се наложи да чукам на вратата. Бутнах я и тя се отвори със скърцане. Влязохме в двора и видяхме градина с тъмни кипариси, овошки и каменен басейн. Посрещна ни стар куц слуга, чието коляно явно беше нарочно осакатено според някогашния варварски обичай. Той вдигна колебливо ръка за поздрав и произнесе няколко думи, които не разбрахме. Досетихме се, че ни пита кои сме и какво искаме. Без да му обръщаме внимание, продължихме да разглеждаме градината. Микон изплакна ръцете си в басейна и възкликна, че водата е съвсем топла. Ние с Дорией също докоснахме с пръсти водата и усетихме приятната й топлота. Предположихме, че тук е един от горещите извори, които извираха направо от недрата на земята. Старият роб отиде да съобщи за присъствието ни и скоро от къщата излезе едра снажна жена, облечена в шарена, дълга до петите вълнена дреха на ивици, придружена от две прислужници. Тя се обърна към нас на гръцки и попита дали не сме разбойници, които с оръжие в ръка са се вмъкнали във владенията на беззащитна вдовица.
26
Божество на плодородието, споменавано за първи път в писмени паметници в средата на второто хилядолетие преди Христа. В някои култове е считан и за повелител на боговете. През вавилонското произношение на името Бел богът бива наричан от древните гърци Белос и понякога идентифициран със Зевс. — Б.пр.