По собствен почин той ми разказа цялото си родословие и най-накрая заяви:
— Баща ми е Дорией, известен навремето си като най-прекрасният мъж в Спарта. И той като прародителя си събуждал много завист в родината си и затова му се наложило да тръгне на запад, за да си основе нова родина в Италия или Сицилия. Някъде из тези земи е паднал в бой преди много години. — Той смръщи застрашително вежди и додаде: — Защо си се вторачил така? Дорией е истинският ми баща. Ето защо имам пълно право да използвам името Дорией, намирайки се извън Спарта, стига да искам. Моята майка ми разказа за него още преди да бях навършил седем години, след което бях взет за държавен възпитаник. Законният ми баща не е могъл да има деца. Така че той изпратил Дорией тайно при майка ми. В това няма нищо странно. Законните съпрузи в Спарта също преспиват със съпругите си крадешком. Всичко това е чиста истина и аз никога нямаше да съм прокуден от Спарта, ако баща ми не беше Дорией.
Бих могъл да прибавя, че още от Троянската война насам спартанците са имали причини да се отнасят с недоверие към прекалено красивите мъже и жени, но разбрах, че подобни думи биха наранили незаконния отрок на Дорией. Не се искаше много разум, за да се проумее това, още повече, че и моят произход беше забулен в мрак.
Облякохме се мълчаливо на брега на ромолящия ручей. Кръглата делфийска долина в краката ни тънеше в сумрак. По склоновете на планината играеха, ту алени, ту морави, отблясъците на залеза. Чувствах как нозете ми омекват от умора. Бях чист, бях жив, бях силен. Чувствах, че в сърцето ми се заражда искрена привързаност към чужденеца, който беше приел да се състезава с мен, без да ме попита кой съм и откъде съм.
Когато слизахме по пътеката между скалите, водеща до постройките около храма, той често ми хвърляше погледи и най-накрая продума:
— Макар ние, лакедемонците, да не изпитваме желание да общуваме с чужди за нас хора, ти ми допадаш. Сам съм, а самотата ми тежи — свикнал съм още от малък да бъда заобиколен с връстници. Като изгнаник не съм свързан със законите и обичаите на народа си, но те все още ми тежат като окови. Бих предпочел да бях загинал на война и името ми да е написано на надгробен камък, отколкото да живея тук сега!
— И аз съм сам — казах му аз. — Дойдох в Делфи по собствено желание — или да бъда опростен, или да умра. Нямаше никакъв смисъл да живея, обричайки на проклятие града си и цялата Йония9.
Той ме погледна недоверчиво изпод мокрите къдри на челото си.
— Но не бързай да ме съдиш — допълних аз. — Самата Пития изпадна в свещен екстаз пред вида ми и ме освободи от вината ми. Нямаше нужда да дъвче лаврови листа, да се замайва от изпаренията на пукнатината. Дори и без триножника тя ме обяви за невинен.
Йонийската недоверчивост и собственото ми възпитание ме подтикнаха, след като се огледах внимателно, за да се убедя, че никой не би могъл да ме чуе, да прибавя с усмивка:
— Струва ми се, че тя не е безразлична към мъжете. Няма и съмнение, че е избраница на боговете, но сигурно понякога за жреците е трудно да открият свещен смисъл в безумните й слова.
Ужасен, Дорией вдигна ръце, сякаш да отблъсне думите ми.
— Нима не вярваш в пророчицата? — попита той. — Знай, че ако богохулстваш, не искам да имам нищо общо с теб.
— Не се безпокой — възразих аз. — Всичко на този свят си има две страни — едната е зрима, а другата — незрима. Ние, йонийците, имаме навика да се шегуваме с боговете и да разказваме за тях врели-некипели. Това обаче не ни пречи да им служим ревностно и да им принасяме жертви. Земният облик на оракула извиква съмнение в мен, но това не ми пречи да го призная и да приема присъдата му, дори да означава за мен сигурна смърт. Човек се нуждае от вяра…
— Не те разбирам — отговори ми озадачен Дорией.
При тези думи ние се разделихме, но след няколко дни той дойде при мен, хвана ме за ръка и ме попита:
— Не си ли ти онзи мъж от Ефес, който подпали лидийския храм в Сарди10 и предизвика страшния пожар в града?
— Да, това е моето престъпление — признах аз. — Аз, Турмс от Ефес, съм виновен за пожара в Сарди.
За моя изненада бадемовите очи на Дорией грейнаха от възторг, той ме затупа по рамото и взе да ме възхвалява:
— Как така виновен? Та ти си елински герой! Нима не знаеш, че искрите на пожара в Сарди подпалиха въстанието в цяла Йония — от Хелеспонт до Кипър?
Думите му ме накараха да се ужася — не бих могъл да си въобразя по-голямо безразсъдство.
9
Област на западното крайбрежие на Мала Азия, близо до Лидия и Кария, с островите Хиос и Самос и с дванадесет града: Хиос, Еритрея, Теос, Колофон, Ефес, Самос, Приема, Милет, Фокея, Клазомене, Лебедос и Миунт. — Б.пр.
10
Столица на Лидийското царство. С разрушаването на града през 498 г. пр.Хр. започва въстанието на йонийските гърци против персите. — Б.пр.