Счупих печата на султана. Вътре имаше писмо, написано на английски от ръката на самия Сюлейман:
„Скъпа Елизабет,
За мен беше огромно удоволствие да се запозная с вас.
Има нещо, което искам да ви кажа, докато напускате страната ми. Вече със сигурност знаете, че всяка делегация, дошла на моя турнир, трябваше да ми поднесе сандък със злато или да рискува война с мен.
От всички делегации само една не донесе сандък. Вашата.
Вместо злато получих бележка от баща ви крал Хенри. В нея той пише: «Добри ми сър, не плащам кръвнина никому. На този свят има крале и Крале на Англия. Аз съм Крал на Англия. Ако искате да нападнете земите ми, сложете си бронята и опитайте. Крал Хенри VIII».
Желая ви късмет, млада Елизабет, но не мисля, че ще ви е нужен. Уверен съм, че ако е рекъл Господ, с вашия умен учител до вас и с баща ви, който ви показва как трябва да действа един истински крал, вие ще станете един ден велика кралица.“
С тъжна усмивка сгънах писмото, прибрах го в багажа си и се настаних по-удобно.
По време на целия обратен път учителят ми, великият Роджър Аскам, яздеше отпред на кобилата си със стрела на тетивата.
Епилог
1603
Моята кралица завърши разказа си.
Няколко седмици по-късно щеше да умре.
Но аз вече знаех. Знаех за тайното й пътуване до онази далечна страна, за проведения там турнир, защо Елси се беше прибрала като сянка на предишното си аз и как приятелката ми Беси се бе завърнала калена и по-силна.
Тя също беше станала различна в други отношения.
От момента на завръщането си се отнасяше много по-мило с мен, непрекъснато ми казваше колко ценна приятелка съм — дори когато не мислех, че заслужавам подобни похвали. Милите й думи продължиха през целия ни живот, дори след като тя стана кралица.
Често се питах каква е причината за тази дълбока промяна у приятелката ми и сега зная. Понякога трябва да заминем някъде далеч, за да открием някои неща за себе си. Понякога трябва да заминем с неподходящите хора. Понякога трябва да заминем с подходящите учители.
Като кралица на Англия тя се грижеше за Роджър Аскам до края на дните му, като му осигури имоти и дори го направи каноник, макар той да не беше духовно лице. И се обръщаше към него за съвети. Зная най-малко за два такива случая и дори присъствах на единия от 1559 година, когато тя го извика по спешност в Сейнт Майкълс Маунт, за да уреди един доста мрачен и страшен проблем, но това е друга история за друг ден.
Спомням си също и един много по-късен момент от живота й, когато тя изпрати делегация в Константинопол при султан Сюлейман. Направи го внезапно и без явна причина. По онова време никой в двора не знаеше защо.
Но когато хората й се върнаха, чух един от тях да й докладва:
— Султанът е бита карта, мадам, пречупен и огорчен. Живее уединено, отнася се с недоверие дори към членовете на собственото си семейство и често изпада в дълги периоди на меланхолия. Градът също е в прегръдките на отчаянието.
Елизабет го попита за двореца и католическото посолство там.
— То вече не съществува. Султанът наредил посолството на Църквата да бъде сринато и изравнено със земята. Малко след това прогонил всички представители на Светия престол от земите си.
— Това означава ли, че ще съм права, ако кажа, че Сюлейман вече не представлява заплаха за Европа? — попита моята кралица.
— Да, мадам. Не е.
В деня след този разговор забелязах ново украшение върху бюрото на личния й кабинет — златна шахматна фигура с инкрустирани рубини и изумруди.
Беше пешка.
Сега смятам, че Елизабет е изпратила делегацията в Константинопол не само за да види какво е станало със Сюлейман и империята му, но и за да претърси сергиите и пазарите за някоя фигура, изгубила се в безредиците от онзи ден.
До края на живота й златната пешка, изработена от самия Микеланджело, остана на бюрото й като материален спомен за едно от големите изживявания, формирало личността й, за събитие, за което досега никой не знаеше — тайното й пътуване до земите на османците през 1546 година, за да присъства на великия турнир, който ще остане завинаги забравен за историята.
Послепис
Много от героите в този роман са реални исторически личности, живели през 1546 г. Ето и съдбата им: