Намръщих се. Вярно беше.
— Ами ако в напитката е имало нещо друго? — продължи учителят ми.
— Не разбирам — отвърнах аз.
— Горката жена може да е изпила неправилния сайдер — каза господин Аскам, загледан право напред. — В хана двамата с Джайлс си поръчаха крушовица. Но тя явно е разменила неволно чашите и е дала своята на Джайлс. В неговата е имало нещо, някакъв вид отрова, която е имала за цел да разболее него, а не нея. Не забравяй човека на султана, който ни следи. Лесно би могъл да плати на момчето на ханджията да добави нещо в питието на Джайлс.
Обърнах се и погледнах треперещото тяло на госпожа Понсонби и яздещия недалеч господин Джайлс.
— Но… защо? Защо да канят господин Джайлс да участва в турнир, а после да го тровят по пътя?
— А, султанът не е канил Джайлс. Той покани нашия крал да изпрати играч. Султанът не е знаел кого ще избере крал Хенри. Но явно неговите хора са ни следили и са преценили, че господин Джайлс играе прекалено добре и че представлява сериозна заплаха. — Господин Аскам поклати мрачно глава. — Още не съм се срещнал с този султан, а вече не ми харесват правилата, по които играе.
Трябва да призная, че земите на османските турци бяха много по-впечатляващи, отколкото бях очаквала.
Пътищата им, някои останали от времето на Римската империя, бяха павирани и чисти, поддържани в отлично състояние, почти без коловози и дупки. Къщите им бяха яки и добре построени, а самите турци, за разлика от техните вкиснати влашки съседи, бяха чисти, къпеха се често, носеха пъстри дрехи и се държаха дружелюбно. Мнозина ни се усмихваха, докато минавахме покрай тях на път за столицата.
— Очаквах земите на османците да са… по-назадничави — споделих с учителя си.
— Всяка държава смята своята култура за връх на цивилизацията, а всички останали — за примитивни и варварски — отвърна господин Аскам. — Тъжен, но естествен предразсъдък на човешкия ум. Именно затова човек трябва да пътува колкото се може повече. Пътуването е най-добрата форма на обучение.
Скоро след пристигането ни в тези земи за първи път видях мюсюлмански молитвен дом — особен вид куполна църква, наричана от мюсюлманите джамия. Предстоеше ми да видя още много от тях и всички те следваха една и съща основна архитектура — стройна кула, наречена минаре, от която в определени часове един певец призоваваше правоверните на молитва с изключително обезпокоителни протяжни вопли.
Вече наистина се намирах в чужда земя. Макар никога да не го признах на учителя си, трябва да кажа, че той беше прав — пътуването наистина е най-добрата форма на обучение и изпитвах силен трепет и вълнение от нашето пътешествие. Пътуването в чужбина, при това толкова далеч от Англия, ми показваше колко затворен е бил животът ми у дома. По-късно, когато се срещах с много крале и важни особи, често се питах дали разликата между великите и посредствените владетели не се крие в милите, които са пропътували преди коронацията си.
И една сутрин, след четири седмици пътуване по суша, изкачихме един хребет и дъхът ми секна. Гледах към великия Константинопол.
Градът бе зашеметяваща гледка — безкрайно море от кремави сгради и бели джамии, осеян с високи дървета и тук-там по някоя по-висока римска постройка. Окъпани в прашната светлина на турското слънце и заобиколени от проблясващите златни води на Босфора, светлите сгради на града представляваха почти райска гледка. Първата ми среща с Константинопол бе в буквалния смисъл секващо дъха изживяване.
Сърцевината на града се беше сгушила на рязко изразен полуостров, който се врязваше на изток в Мраморно море, в което се вливаше Босфорът, и бе защитена от висока осемдесет стъпки крепостна стена, построени от римския император Теодосий преди хиляда години.
Могъщата стена — приличаше на една, но всъщност се състоеше от две стени — минаваше от север на юг и отрязваше полуострова от основната суша. В двата си края огромната преграда достигаше чак до самата вода. Имаше няколко укрепени порти, разположени на равни интервали по дължината й; главната беше огромен портал, известен като Златната порта, макар че дебелите й яки врати бяха обковани в бронз (първоначалният златен обков беше отдавна изгубен през вековете).
В далечината, скрита от характерната за източните земи омара, успях да различа грамадата на някаква сграда, в сравнение с която стената на Теодосий изглеждаше жалка; тя имаше колосален купол и изящно минаре, което се издигаше високо в небето. Несъмнено това бе най-голямата постройка в града.