Но докато аз ронех сълзи заради него, той сякаш не обръщаше внимание на подобни неща. Интересуваше се най-вече от изкуството на знанието и преследваше страстта си пламенно. Всъщност беше пламенен и всеотдаен в почти всичко, с което се занимаваше, било то любимите му упражнения по стрелба с лък, обсъждане на държавни въпроси, четене или преподаване. За Роджър Аскам знанието бе най-благородното от всички начинания — при това активно начинание.
Просто казано, той беше най-любопитният човек, когото съм срещала.
Господин Аскам знаеше какви ли не странни тайни, от теории за древните каменни кръгове в равнината на Солсбъри до най-новите научни похвати в медицината и математиката. А онова, което не знаеше, се опитваше да научи. Независимо дали посещаваше кралския астроном, кралския лекар или някой пътуващ знахар, продаващ чудодейно лекарство, господин Аскам винаги задаваше остри въпроси — питаше кралския астроном дали твърденията на Америго Веспучи за определяне на географската дължина по Луната и Марс са верни, питаше лекаря на баща ми защо определени растения причиняват определен вид обриви, или питаше знахаря дали си дава сметка, че всъщност е шарлатанин.
Познанията на господин Аскам се простираха в толкова много области, че по времето му в Кеймбридж се случваше професори от други дисциплини да идват в кабинета му, за да се съветват с него по въпроси от тяхната специалност.
В свят, в който всички твърдяха, че намират висша мъдрост в Бог или Библията, моят скъп наставник се молеше на два олтара — на знанието и логиката. „Всичко — каза ми веднъж той — се случва поради логична причина, от това, че водата тече надолу, до болестите и постъпките на хората. Просто трябва да намерим тази причина. Придобиването на знания, чистото удоволствие от откриването на нещо ново е най-големият дар в живота ни.“
Помня един станал известен случай, при който едно местно момче, получаващо припадъци с пяна на уста, внезапно умря. Местният абат твърдеше, че припадъците се дължали на обсебване от Дявола, а господин Аскам поиска да види мозъка на момъка. Да, мозъка му! Черепът на мъртвото момче беше отворен и господин Аскам намери загнездено в мозъка му чуждо тяло с размерите на ябълка. По-късно ми каза следното във връзка със случая: „Преди да наричаме нещо свръхестествено, Бес, трябва да изчерпим всички естествени обяснения“. Абатът не му проговори цяла година. Не всички споделяха удоволствието на господин Аскам от откриването на нови неща.
И тогава, в зенита на университетската си кариера, той бе дошъл да обучава мен, някакво си дете, трето поред за престола. Дори на онази крехка възраст имах впечатлението, че забележителният господин Роджър Аскам е прекалено компетентен, за да бъде просто наставник на едно тринайсетгодишно момиче, та било то и принцеса. Чудех се защо ли го прави. Какво виждаше в мен, което не виждаше в никой друг?
Както и да е, размяната на реплики относно английския на мюсюлманския султан не беше нещо необичайно. Аз грешах, а той беше прав — за пореден път.
Отново насочихме вниманието си към поканата. В нея се добавяше, че шахматният турнир ще се проведе след един месец в столицата на султана, древния Константинопол.
Заедно с поканата дойде и бележка от баща ми, адресирана до господин Аскам.
„Аскам.
Разбирам, че вашият колега господин Гилбърт Джайлс бил най-добрият играч на шах в Кеймбридж. Бихте ли проверили дали това все още е така и ако е, пратете ми го веднага. Не друго, а репутацията на християнския свят изисква участието на нашия първенец на този турнир.
Хенри, К.
Между другото, оценявам усилията ви относно сина на Къмбърланд. Делата ви не остават незабелязани.“
В онези дни залогът далеч не бе само репутацията на християнския свят — мюсюлманският султан заплашваше самото християнство.
Империята му се простираше от Персия на изток до Алжир на югозапад и неотдавна бе пресякла Дунав. Осем години по-рано, през 1538 година, султанският флот под командването на блестящия Барбароса беше постигнал немислимото — бе нанесъл поражение на европейския флот, флота на Християнския съюз, при Превеза. Въпросният Християнски съюз, свикан от самия папа Павел III, изгуби над четирийсет кораба, повече от три хиляди души попаднаха в плен и след като османският султан получи откуп от триста хиляди златни дуката, Европа изгуби и голяма част от гордостта си.