— Ще взема Елси! — извиках аз и тя изписка и ме прегърна възторжено.
Признавам, че докато се мъчех да се освободя от прегръдката й, забелязах как ти ме погледна смаяно.
Младите правят грешки. Това е типично за тях. И предвид ужасните неща, които се случиха във Византион, може би този избор бе грешка.
Но след като казах това и като имам предвид истинското и дълго приятелство, което изградихме през живота си, Гуини (а помни думите ми, кралиците не се нуждаят от истински приятели), част от мен се радва на тази грешка. Защото като избрах Елси, аз ти спестих травмата да видиш с очите си събитията, на които станах свидетелка в двора на мюсюлманския султан.
Пътуването, октомври 1546
Напуснахме Хартфордшър на 1 октомври от лето господне 1546 с две коли и шестима гвардейци, които да ни пазят по пътя.
Господин Аскам яздеше начело, яхнал любимата си едра кобила, която се беше провалила плачевно като рицарски кон. Учителят ми не го беше грижа за това — беше я избрал заради кроткия й нрав. Яздеше, метнал през рамо дългия си лък. Беше написал книга върху изкуството на стрелбата, в която твърдеше, че всеки мъж в Англия трябва да бъде експерт с лъка. Където и да отиваше, той винаги носеше кожения си пръстен на десния палец и предпазителя на лявата си ръка — в случай, че му се наложи бързо да сложи стрела на тетивата.
В основната кола пътувахме двете с Елси и с госпожа Примроуз Понсонби, която въпреки цялото друсане седеше безупречно, с изправен гръб и прилежно отпуснати в скута ръце. Тя беше на двайсет и шест, омъжена, но бездетна, по-целомъдрена и от монахиня. Качулката на небесносиньото й наметало беше безупречно изгладена (светлосиният цвят събуждаше у мен мисли за Дева Мария и се зачудих дали не цели точно това), пудрата на лицето й бе нанесена майсторски, а устните й, както винаги, бяха нацупени неодобрително. Всичко я възмущаваше — дълбокото деколте на корсажа на Елси (знак за упадъка на морала в наши дни), изкаляната броня на гвардейците (липса на дисциплина) и, разбира се, мюсюлманите („безбожни езичници, които ще горят в ада“). Понякога си мислех, че на госпожа Понсонби всъщност й харесва да е възмутена.
Елси не можеше да я понася. „Лицемерна светица — мърмореше тя, когато госпожа Понсонби за пореден път й казваше да покрие деколтето си с шал. — Щяхме да се забавляваме повече, ако придружител ни беше папа Павел“.
Съпругът на госпожа Понсонби Луелин — нисък червендалест мъж, благочестив като жена си, но, доколкото мога да съдя от видяното, по-скоро неин слуга, отколкото равен — яздеше магаре до колата ни. Той винаги бързаше и едва не се пребиваше в стремежа си да изпълнява нарежданията й, които неизменно започваха с пронизителния писък: „Луелин Понсонби!“.
Въздъхнах. Двамата трудно можеха да бъдат пример за предимствата на брака. Колкото за качествата им като придружители… ами, опасявам се, че Елси беше права.
Трябваше да минем през Лондон по пътя към Дувър. Там господин Аскам и господин Джайлс се отбиха за момент в Уайтхол да вземат нещо от баща ми — великолепен ален плик с позлатени ръбове като тези на султанската покана. Пликът бе затворен с восък с отпечатък от пръстена на баща ми в центъра. Лично съобщение между владетели. Учителят ми щеше да носи този плик със себе си през целия път.
Нямах представа какво послание или послания има вътре. Както щях да установя по-късно, учителят ми също не знаеше.
Макар да ми се искаше, не отидох с учителя си в двореца Уайтхол. Рядко срещах баща си и никога в ярката светлина на двора. Той се извисяваше някъде по границите на моя свят, богоподобна фигура, която зървах от време на време, но никога не успявах да видя напълно.
Разбира се, всеки ден се говореше за него. Всички го обичаха и се страхуваха от него, възхищаваха му се и се страхуваха от него, уважаваха го и се страхуваха от него. Мнозина твърдяха, че баща ми екзекутирал повече хора, отколкото всеки английски монарх преди него. Но в същото време той бе известен с острия си образован ум, с постиженията си във всички спортове, със способностите си на композитор и със слабостта си към красивите създания в поли, та дори да бяха омъжени.
Общуваше с мен само колкото да се каже и се държеше делово. Аз бях страничен продукт на кралския сан, при това досаден — тъй като бях дъщеря. Той прояви нежност към мен може би три пъти и всеки път го обожавах. Неотдавнашната му забележка, че съм „достатъчно голяма да кървя“ беше съвсем обичайна — способността ми да се омъжа и да раждам деца за Англия изведнъж ме бе направила полезна.