Макар да не бях напълно убедена, обещах да го правя.
Всяка вечер, където и да отсядахме, господин Аскам и господин Джайлс играеха шах. Обикновено господин Джайлс печелеше, но след дълга игра, когато на дъската оставаха само няколко пешки и царете. Често си лягах, преди да са приключили.
Един ден попитах учителя си защо господин Джайлс трябва да играе всяка вечер, щом и без това е толкова добър играч.
— Особено важно е господин Джайлс да запази ума си бистър и буден — отвърна господин Аскам. — Играенето на шах не се различава от който и да било друг спорт. Също като при рицарските турнири и стрелбата, човек трябва да поддържа мускулите си подготвени и във форма.
— Спорт? Нима наричате шаха спорт?
— Ама разбира се! — Господин Аскам сякаш се изненада от думите ми. — При това най-великият от всички спортове, тъй като поставя противниците в абсолютно еднакви изходни позиции. Размерът няма значение в шаха. Нито възрастта или — млада госпожице — полът. И двамата играчи имат едни и същи фигури, които се движат според едни и същи правила. Шахът е спортът на всички спортове.
— Но спортът е физическо занимание. Нима определението на спорт не включва изискването играчът да се изтощи от усилията по време на играта или най-малкото да се изпоти, докато я играе? Шахът е просто салонна игра, в която подобни неща няма.
— Салонна игра! Салонна игра!? — възмутено възкликна господин Аскам. Но вместо да спори още с мен, просто кимна кротко. — Добре. Да приемем засега твоята дефиниция и като гледаме предстоящия турнир, да видим дали шахът може да се смята за спорт съгласно това определение.
Докато играеха вечерните си партии, господин Аскам и господин Джайлс разговаряха непринудено — обсъждаха пътуването, възхода на Мартин Лутер или някаква друга тема, предизвикала интереса им.
Възхищавах се на лекотата, с която си бъбреха. Двамата бяха просто добри приятели — чувстваха се толкова удобно един с друг, че можеха да разговарят за всичко, от честни съвети до критики. Един ден, докато яздех с господин Аскам на коня му, го попитах как и кога са се сприятелили с господин Джайлс.
Учителят ми тихо се засмя.
— И двамата бяхме безнадеждно влюбени в едно и също момиче.
— Били сте съперници, а сега сте най-добрите приятели? Не разбирам.
— Тя беше местна дебютантка и най-прекрасното момиче в цял Кеймбридж. — Господин Аскам поклати глава. — Прекрасна, но и своенравна. Двамата с Джайлс бяхме току-що постъпили студенти, съвсем млади. Съревновавахме се безсрамно за вниманието й, аз с ужасни любовни стихове, а той с цветя и остроумие. И тя с радост приемаше авансите и на двама ни, преди да избяга и да се омъжи за наследника на огромно имение, който се оказа пияница и глупак и накрая затъна в дългове и изгуби всичките си имоти. Не зная какво стана с нея, но благодарение на общия ни провал двамата с Джайлс станахме първи приятели.
— И сега той в Кеймбридж ли преподава?
— Да. Светска философия. Уилям Окам, Тома Аквински, Дънс Скот, такива неща.
— И е несемеен като вас, нали? — попитах аз, като с всички сили се мъчех да го кажа невинно. Елси особено се интересуваше от този въпрос. Смяташе, че господин Джайлс е доста привлекателен, „в интелектуално отношение“.
— Точно така — отвърна господин Аскам. — Но за разлика от мен, не по негов избор. Джайлс беше женен навремето. За дъщерята на своя професор по философия, блестящо и чудесно момиче, казваше се Шарлот Пейдж. Бащата на Шарлот й позволяваше да присъства на лекциите му, скрита в дъното на залата, и така тя беше научила всичко, което учеха момчетата. Не отстъпваше на никого от тях и Джайлс направо я обожаваше. Ожениха се, но година по-късно тя се разболя от чумата и умря на двайсет и една. Оттогава Джайлс не проявява никакъв интерес към ухажване на жени.
Погледнах към господин Джайлс, който яздеше недалеч от нас и се взираше унесено в хоризонта. Запитах се дали не си мисли за нея.
— Горкият господин Джайлс.
Господин Аскам се усмихна тъжно.
— Да. Но пък, от друга страна, не е ли по-добре да обичаш силно и истински някого кратко време, отколкото никога да не си изпитвал това чувство?
Не знаех. На онзи етап от живота ми момчетата бяха нещо странно. Само година по-рано ги смятах за досадни, а сега ги намирах за интригуващи. Идеята да обичам някое момче обаче беше смътна в най-добрия случай.