Върнах се в хана точно когато господин Джайлс матира местния шампион и с неохота прибра сребърниците му.
I
Османската столица
Излязохме от мрачната тъмнина на Влашко и се озовахме в земите на османските турци. Пейзажът стана по-сух, по-прашен, от време на време покрай пътя можеше да се види навалял сняг. Зимата наближаваше.
Пътувах в първата кола до Елси; госпожа Понсонби вече беше във втората и лежеше завита с одеяло, а съпругът й седеше до нея и държеше ръката й. Състоянието й не се беше подобрило за двата дни откакто напуснахме онзи хан. Страдаше от ужасна треска, от която се потеше обилно и трепереше неудържимо. Нито Елси, нито аз, нито някой от пазителите ни не смееше да изрази на глас мисълта, която занимаваше всички ни - че заболяването на госпожа Понсонби може да е чума.
- Какво мислите за госпожа Понсонби? - попитах господин Аскам. - Дали не е...
- Не е чума - простичко отвърна той.
- Според нея е от развалената крушовица - казах аз.
- Не е от крушовицата. Приложи логиката, Бес. Ако крушовицата е била развалена, нямаше ли и господин Джайлс да се разболее? Той пи същото питие.
Намръщих се. Вярно беше.
- Ами ако в напитката е имало нещо друго? - продължи учителят ми.
- Не разбирам - отвърнах аз.
- Горката жена може да е изпила неправилния сай-дер - каза господин Аскам. загледан право напред. - В хана двамата с Джайлс си поръчаха крушовица. Но тя явно е разменила неволно чашите и е дала своята на Джайлс. В неговата е имало нещо, някакъв вид отрова, която е имала за цел да разболее него, а не нея. Не забравяй човека на султана, който ни следи. Лесно би могъл да плати на момчето на ханджията да добави нещо в питието на Джайлс.
Обърнах се и погледнах треперещото тяло на госпожа Понсонби и яздещия недалеч господин Джайлс.
- Но... защо? Защо да канят господин Джайлс да участва в турнир, а после да го тровят по пътя?
- А, султанът не е канил Джайлс. Той покани нашия крал да изпрати играч. Султанът не е знаел кого ще избере крал Хенри. Но явно неговите хора са ни следили и са преценили, че господин Джайлс играе прекалено добре и че представлява сериозна заплаха. - Господин Аскам поклати мрачно глава. - Още не съм се срещнал с този султан, а вече не ми харесват правилата, по които играе.
Трябва да призная, че земите на османските турци бяха много по-впечатляващи. отколкото бях очаквала.
Пътищата им, някои останали от времето на Римската империя, бяха павирани и чисти, поддържани в отлично състояние, почти без коловози и дупки. Къщите им бяха яки и добре построени, а самите турци, за разлика от техните вкиснати влашки съседи, бяха чисти, къпеха се често, носеха пъстри дрехи и се държаха дружелюбно. Мнозина ни се усмихваха, докато минавахме покрай тях на път за столицата.
- Очаквах земите на османците да са... по-назадничави - споделих с учителя си.
- Всяка държава смята своята култура за връх на Цивилизацията, а всички останали - за примитивни и
варварски - отвърна господин Аскам. - Тъжен, но естествен предразсъдък на човешкия ум. Именно затова човек трябва да пътува колкото се може повече. Пътуването е най-добрата форма на обучение.
Скоро след пристигането ни в тези земи за първи път видях мюсюлмански молитвен дом - особен вид куполна църква, наричана от мюсюлманите джамия. Предстоеше ми да видя още много от тях и всички те следваха една и съща основна архитектура -стройна кула, наречена минаре, от която в определени часове един певец призоваваше правоверните на молитва с изключително обезпокоителни протяжни вопли.
Вече наистина се намирах в чужда земя.
Макар никога да не го признах на учителя си, трябва да кажа. че той беше прав - пътуването наистина е най-добрата форма на обучение и изпитвах силен трепет и вълнение от нашето пътешествие. Пътуването в чужбина, при това толкова далеч от Англия, ми показваше колко затворен е бил животът ми у дома. По-късно, когато се срещах с много крале и важни особи, често се питах дали разликата между великите и посредствените владетели не се крие в милите, които са пропътували преди коронацията си.
И една сутрин, след четири седмици пътуване по суша, изкачихме един хребет и дъхът ми секна. Гледах към великия Константинопол.
Градът бе зашеметяваща гледка - безкрайно море от кремави сгради и бели джамии, осеян с високи дървета и тук-там по някоя по-висока римска постройка. Окъпани в прашната светлина на турското слънце и заобиколени от проблясващите златни води на Босфора, светлите сгради на града представляваха почти райска гледка. Първата ми среща с Константинопол бе в буквалния смисъл секващо дъха изживяване.