— Попита чий ред е този път - отвърна тя.
Накрая от сенките излязоха четири деца - три момчета и едно момиче. Свещеникът понечи да ги поведе.
— Не! - каза Омар. - Първо ще се нахраним. После ще получите онова, което желаете. Така стават нещата.
Храната беше предадена и за моя изненада Омар даде първите хапки на четирите деца. които бяха пристъпили напред. След като ядоха, те тръгнаха с тримата свещеници. Едва тогава Омар и останалите, сред които и Пиетро, се нахвърлиха върху останалата храна.
Изпитах дълбока мъка, докато гледах това. Отново виждах търговия с човешки тела, с храна за гладуващите в замяна на услуги за нуждаещите се от тях.
Двете със Зубайда побързахме да се ометем и след известно забързано лутане се върнахме при входа в градината с розите. Щом излязохме горе, се разделихме и тръгнахме към стаите си, радостни, че се връщаме в познатия ни свят, света на слънцето, въздуха и светлината, свят, който въпреки всички лоши неща в него си оставаше по-безопасен и поносим от онзи, в който бях надзърнала току-що.
Авижение в нощта
След като се сбогувах със Зубайда, забързах обратно към покоите ни. Исках да споделя с господин Аскам новата си теория.
Но когато стигнах в коридора, водещ към стаите ни, забавих крачка и продължих по-предпазливо - макар Елси да беше свикнала да се промъква в леглото си, без да буди никого, аз не бях и не исках да будя когото и да било в съседните стаи и да издам среднощните си приключения.
Но когато наближих вратата на покоите ни, тя внезапно се отвори и аз се шмугнах зад някаква завеса.
По коридора се чуха забързани стъпки. Рискувах да надникна и видях учителя, с дългото си кожено палто и с шапката си, да крачи забързано. Мина покрай скривалището ми, без да ме забележи.
Къде отиваше - при това сам - посред нощ?
Отговорът, разбира се, бе очевиден. Единствено нещо свързано с разследването бе в състояние да го накара да излезе толкова късно.
Макар ужасно да ми се искаше да легна и да заспя, се разтревожих за него. Вече петима души, свързани с разследването, бяха намерили смъртта си - кардинал Фарнезе, готвачът и жена му, Максимилиан от Виена и девственицата „подарък" Хелена. Не исках учителят ми, тръгнал сам навън, да бъде шестата жертва.
И затова го последвах.
Целта на учителя ми бе не друга, а менажерията на султана.
Стигането дотам включваше минаване през три охранявани порти, като на всяка от тях лъжех стражите, че съм с господаря си (никога друг път не го бях наричала така, защото не ми беше никакъв господар, а просто учител) и съм изостанала. Отегчени или безразлични, стражите ме пускаха.
Спуснах се по обширния затревен склон, водещ към менажерията. Ръмеше. Клони без листа се простираха над мен като хищни нокти в мрака. И изведнъж от дъждовната пелена изникна високата тухлена стена на менажерията. Видях как тъмната фигура на учителя ми минава през главната порта.
Можех да приема единствено, че има среща с някого - дискретна, под прикритието на нощта - във връзка с разследването. Втурнах се към портата и се промъкнах през нея.
Менажерията на султана беше различно място след мръкване. Чух шумоленето на дребни създания, движещи се по клоните в клетката на маймуните, дълбокото дишане на спящата мечка, сумтенето на вървящия напред-назад тигър. Слоновете пък тропаха с крака и ревяха тревожно, сякаш нещо ги тормозеше.
Лекият дъжд беше направил плочите на пътеката доста хлъзгави и вървях колебливо, като търсех господин Аскам.
Декоративните дървета и пръстенът от храсти около централната клетка на мечката се оказаха крайно неприятна пречка да виждам цялото място. Всичко тънеше в сенки и зад завесата на ръмящия дъжд...
Писъкът на ръждясали панти раздра въздуха, последван от трясъка на затваряща се тежка метална врата и щракането на ключалка. След това от другата страна на стената се чуха забързани стъпки.
Сърцето ми спря. Рязко се завъртях.
Някой беше затворил портата зад мен и я бе заключил. оставяйки ме - заедно с господин Аскам - в менажерията.
Затърсих с очи учителя си, някакъв друг изход, каквото и да било. И в това отчаяно състояние видях нещо още по-ужасяващо от заключената порта.
Вратата на клетката с вълците зееше отворена.
Вълците на Топкапъ
Щях да изпищя от ужас, но в същия миг облечена в кожена ръкавица ръка запуши устата ми и ме дръпна в гъстите храсти.
- Бес, ш-ш-ш - изсъска учителят ми, докато се взираше в мрака. - Да не си гъкнала, в опасност сме. Влязохме в капан.
- Какво правите тук? - шепнешком попитах аз.
Погледът му обхождаше менажерията.
- Би трябвало да ти задам същия въпрос. Вечерта получих бележка. Вътре пишеше, че ако искам да разбера кой е убил гостуващия кардинал, трябва да дойда тук след полунощ, сам, без Латиф, и всичко щяло да ми бъде разкрито.